Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 814872
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
20.08.2018 15:17 - Из „Как така?“, сборник с разкази от Йордан Радичков
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 674 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 26.12.2020 09:39

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Из „Махови пера“

   Със затоплянето на времето въздухът сякаш става по-синкав, подвижен и лек.
Пространството над селцето се изпълва с птици и свистене на махови пера. Кои поединично, кои чифтосани, кои на шумни групи, птиците хвъркат навсякъде, поспират се, оглеждат се – подбират места за гнездене.
   [...]
   ... ни молив имат, ни тефтер, където да отбелязват било чертежите на бъдещите гнезда, било разстоянията, ами цялата чертожна и аритметическа работа я извършват наум.
   [...]
   В обрасъл с трева двор Ойчи реже с бичкията, дялка с тесла, размерва със сгъваем метър, пак реже, подсвирква с уста, после кове с големи гвоздеи и се отдалечава, за да погледне работата си. Пред очите му, сред купища трески, стои на четири крака дървено магаре. Човекът ще почине, ще изпуши цигара тютюн и ще се залови пак за работа, трябва да направи още едно магаре, да тури върху двете магарета дъски и по тоя начин ще скърпи скеле, за да започне да маже къщата си.
   [...]
   Мъжът тъкмо запалва цигара, чува, че някой почуква на дърво, обръща се. В близкото дърво два кълвача почукват с човки, опитват дървесината. Тук почукат, подхвръкнат на нагоре, пак почукат с човки, писукат непрекъснато, изглежда, че се съветват за нещо. Оттатък дървото Ойчи вижда друг човек, покачен върху керемидите. Той препокрива къщата си и понеже покривът е много стръмен, за да не падне, човекът се е вързал с въже за комина.
   [...]
   През това време кълвачите заслизаха пешком от върха на дървото, стигнаха до средата, единият показа на другия с човка, оня почука два-три пъти, поклати глава – изглежда, че одобри. Намести се по-удобно, удари няколко пъти с човка, отхвръкна светла кора, отдолу се показа бяла дървесина. Другата птица тръгна пак пешком нагоре и застана на върха на дървото, като часовой. Останалият долу кълвач се подпря хубаво на опашката си, запретна се на работа и едно равномерно: Кррр! Започна да се сипе, подобно картеч над селцето.
    „Ето така – мислеше си Ойчи и пушеше – птицата ще млати цяла седмица с човка, ще провърти дупка като със свредел, ще я почисти вътре, ще я заглади. Другата птица стои през цялото време на върха на дървото , наблюдава околността и ако се зададе нещо тревожно, ще даде знак да се прекрати работата. Подир туй кълвачите ще тръгнат из двора на човека да съберат волски косми, вълна от овцете, закачена по ланските листковници, някоя и друга перушинка и всичко това ще отнасят в дупката да правят гнездо. Всяка година е било така.“
    [...]
    Ойчи седеше в двора и гледаше как различните птици по различен начин си правят гнездата и не можеше да се начуди откъде са подсетили. Лястовицата цял ден тича до реката, пътьом хване муха, изяде я пътьом, вземе тиня в човката и тича обратно да лепи гнездото си; ама бърза като светкавица, щото се бои, че по пътя тинята може да изсъхне. Врабецът дебне и само чака човекът да почне да дяла с брадвата; веднага забива в купата със сено, напълва човката си и бяга през глава по стряхата; там между две керемиди и той майстори гнездо. Човекът я вижда тая работа, ама си мълчи – сено много, ще има и за добитъка, ще има и за врабеца.
    Щъркелът мъкне върбак и тръни, тъпче върху комина, прережда, пак тъпче, пак прережда нареденото, все нещо не му харесва. Кадънката притичва от място на място, бели лико с човка, бие го с човката да омекне и чак тогава го отнася да прави гнездо. Тя си прави гнездото тъй изкусно, все едно че не прави гнездо, ами бродира. Свраката обикаля навсякъде, събира изоставени тръни и като не и стигнат тръните, нали е крадлива, иде да краде от плетищата. Преди години свраките разградиха цялото селце, та къщите стояха една срещу друга, като че бяха без гащи. Човек нали за това туря ограда, да може да притули малко къщата си!
    Такива работи се въртят в главата на Ойчи, докато допушва цигарата и наблюдава хвърковатия свят. Пред очите му се разстила селцето, къща зад къща, кажи-речи всички еднакви: врата, прозорец, керемида, комин... по-нататък: врата, прозорец, керемида, комин. Човек не може да се подсети за нещо друго, ами все така прави къщата, от памтивека. А пилето се подсеща. Едно пиле с кал, друго пиле със сено, трето с тръни, кълвачът пък дълбае направо в дървото и вътре прави къщата си. Какво нещо е пилето! Беше виждал и гнездо на авлига, птичката завързала гнездото с два канапа, досущ бебешка люлка.
    Да се чуди човек как птицата прави всякакви гнезда, кое от кое по-различно! Птицата ни ръце има, ни тесла, ни бичкия, ни дърводелски молив да си забоде над ухото, с никакви сечива не борави, а само с една проста човка майстори гнездото си. Ние сме се въоръжени до зъби със сечива, мисли си Ойчи, и какво! Врата, прозорец, керемида, комин... Врата, прозорец, керемида, комин...
    Но мигар е само до строителни работи!
    Ами как хвърчи само птицата, дето човек по никой начин не може да ѝ подражава, или как само се е научила да пее или да свири, та нито един ансамбъл не може да я надпее и нито една духова музика не може да я надсвири! А пък как умее само да имитира! Има една категория птици, те не измислят какво точно да пеят, ами от тук вземат нещо, оттам вземат нещо, по цял ден се скитат из гората и по оброчищата, събират всякакъв музикален отпадък, тъпчат го в торбата и кога дойде време за песен, разтварят своята циганска торба, за да покажат на селцето какво могат. Една от тези птици е косът.
    Косът, кога види, че Ойчи върви сам през Бибино лице и си подсвирква, тръгва подир него и също тъй почва да си подсвирква. Докато Ойчи премине през Бибино лице, косът вече се е научил как се свири или как се подсвирква с уста. Тогава застава зад някое дърво, чака да мине било дете, било жена. Щом жената или детето минат, той подсвирне подире им. Колкото и минувачът да се обръща, никога няма да види кой му подсвирква. Ако деца ходят да да крадат череши по лозята из Аврамови ръкавици, тъкмо се качват по черешите и чуват, че някой им подсвирне. Хайде бегом през лозята, кой коляно обелил, кой лакът, всички тичат през глава , и като се обърнат назад да видят да видят дали ги гони полски пазач, никакъв полски пазач не виждат, ами виждат някой кос да стои в края на лозята и да подсвирква заплашително.
    [...]
    Преди години, когато не всички селища от района на Бибино лице и на Мойсеево бранище бяха свързани с телефония, с телевизия, и не всички имаха куриерски или пощенски служби, цялата телефония и куриерство изпълняваше свраката. Безкрайно любопитна, тя се вре навсякъде, знае всичко, какво става в гората, алармира, подсказва, прави забележки, осуетява нападенията на хищници над миролюбиви животни, разказва непрестанно стари и нови истории, било видени от нея лично, било чути или видени от други свраки.
   Свраката живее колкото в гората, толкова и в селцето. Тя знае на наизуст всички жители, познава от близо роднините ни, обикаля дворовете им, като се прави на разсеяна, а всъщност подслушва всякакви разговори, затуй е великолепно информирана както за близките, тъй и за далечните намерения на всеки човек.
   [...]
   Няма кътче в гората или по полето, неогледано от свраките...
   [...]
   Щом като човекът вече не иска свраката, то и свраката не иска повече човека.
   [...]
   ... и когато видиме, че цялото пространство около нас стане пусто, тогава се надявам някой някому да хрумне да направи една изкуствена сврака по подобие на транзистора, да курдиса свраката и да я пусне да хвърчи над селцата и горите. И ще хвърчи изкуствена сврака, ще подвиква: Кяа! Кяа!, а възрастните ще обясняват на децата, че едно време е имало съвсем истински свраки, дето не ти иска нито батерия, нито курдисване, ами са се развъждали съвсем естествено и просто и са хвърчели около нас също тъй естествено и просто, а децата ще клатят глави недоверчиво и ще викат: Ами!...
    [...]
    И се качва Ойчи на скелето, и започва да си подсвирква небрежно с уста, а когато спре да запуши цигара и се услуша, вижда, че цялата градина свири небрежно с уста. Косовете, изглежда, че са го чакали да се умори и щом се е уморил, те веднага са поели песента му. Тъй изглежда, че като се предава от птица на човек и от човек на птица, песента остава жива и от вечни времена звучи кога силно, кога тихо и приглушено в горите, в селцето и в малката долина. Не знам дали Ойчи, димейки с цигарата си, разбира или осъзнава това; 
    [...]
image
     [...]

.................
Седиш си в автобуса и четеш патилата на духовете, за които Йордан Радичков ти разказва.
Тихо и кротко четеш – почти по детски залисано, започваш широко да се усмихваш и да се чудиш като как ги измисля тези истории авторът?!

Удивляваш се и аха да прочетеш разказът, и един съвсем не измислен дух влиза в автобуса и те пита „Може ли да седна до вас, че ще ходя на плаж, а до там има път!

Слизаш на уж обичайната спирка,
а пътуващата душа весело ти маха от автобусът, който „Пътува почти до плажа.“

Вървиш по булеварда, пресичаш един от летните ремонти в София и тръгваш по кварталната улица, и аха отново да задремеш и виждаш едно проснато куче по гръб, пред един от панелните блокове. Навирило краката и не мърда! ... Приближаваш се и аха да се разтревожиш за кучето и го виждаш, че то всъщност лежи върху една дебела сопа и леко се понамества върху нея.
...!!...
Разказите на Йордан Радичков ходят пред теб по света и ти намигат!
Кучето лежи и си прави масаж, а ти бавно вървиш и учудено мигаш ли мигаш.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031