Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.09 14:10 - Кирил Христов затваря устата на руски клеветник-славянофил, наричащ българите „духовно нищи”, „цигани”, „продажни”
Автор: getmans1 Категория: Политика   
Прочетен: 666 Коментари: 10 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

Хулителят на българския род Леонид Андреев се оказва жалък истерик, който повече е живял с животното в себе си, отколкото с човека


  image

Кирил Христов

 

Виолета Радева, специално за Faktor.bg

След края на Балканската война и бляскавите победи на българските войски, предизвикали възхищението на военни експерти и военни журналисти, които смятат, че България е най-мощната и популярна балканска сила, гръцките и сръбски държавни и военни среди започват да замислят как да спрат нейния възход. Целта им е да отнемат значителна част от освободените благодарение на всеобщия национален подем и със скъпи жертви изконно български земи. Победата във войната осигурява на България достъп до Егейско море, приближава я до Проливите, увеличава територията ѝ приблизително до 176 хил. кв. км. и повишава значително нейната политическа и стратегическа стойност сред останалите европейски държави. Всичко това предизвиква тяхната

 неприкрита и непобедима завист

Преди подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. сръбският премиер Никола Пашич иска ревизия на предишните споразумения между България, Гърция и Сърбия, като тези искания са придружени от въоръжени конфликти по граничните зони, инспирирани от сърбите. Нещо повече, Сърбия окупира тъй наречената „спорна зона” в Македония, за съдбата на която страните предварително са се договорили арбитър да бъде Русия. Но Николай II, верен на вековната руска омраза към българите и преследващ неизменната цел на северната империя да завладее един ден Константинопол и да сложи ръка на Проливите, се изправя против естествените, законни български претенции в името на някаква уж „славянска кауза”, сиреч завладяване на всички тъй наречени славянски народи и застава категорично на страната на Сърбия. В добавка – подтиква Румъния да нападне България.

Така започва Междусъюзническата война. България се оказва във война със Сърбия, Черна гора, Гърция, Турция и Румъния. С оръжие и с неистова пропаганда върху ѝ се нахвърлят не само изброените съперници и открити врагове, но и уж „благодетелката”, „спасителката”, „освободителката” Русия, която заблудените русо/съвето/фили продължават да славословят до ден-днешен. Към този хор се присъединяват традиционната приятелка на северната мечка Франция и Австро-Унгария, както и европейската преса, незапозната с тайните споразумения между Сърбия и Гърция, одобрени от руския император в ущърб на България. Нещо повече. Руският външен министър Сергей Сазонов иска да отстъпи на Сърбия, още преди започването на Междусъюзническата война, не само „спорната зона”, но и „безспорната зона” от предварителните договорености на Балканския съюз. Толкова за коварството на „освободителката”! 

Такава е общо взето предисторията на дълги десетилетия премълчаваното и по-вярно скривано отворено писмо на големия наш поет Кирил Христов до един от многобройните руски клеветници Леонид Андреев – журналист и писател. 
Кой е Леонид Андреев – едно достатъчно неизвестно име, което нищо не говори на днешните поколения?

image

Българомразецът Леонид Андреев

Роден на 9 август 1871 г. в Орел, умрял на 12 септември 1919 г., той е представител на руския Сребърен век, родоначалник на руския експресионизъм. Син на алкохолик, самият той с „прекомерно влечение към алкохола” (констатация на негов руски биограф), Леонид Андреев, като мнозинството руски алкохолици от средите на образованите класи, започва да се мъчи над „проклетите въпроси”. Всичко това избива в дълги запои, безкрайни любовни авантюри, болезнена психика и убеждение за безсмисленост на битието. Това го тласка към два неуспешни опита за самоубийство. Автор е на разкази, повести и много драми. Сред творбите му, които в началото на ХХ век са много превеждани у нас, могат да бъдат отбелязани „Дневникът на Сатаната” и „Юда Искариот”. Л. Андреев, като мнозинството обладани от тъмните сили руснаци, бълнува за окончателната победа на Русия – „най-великата славянска държава”, над Германия. Разгромът на Германия щял да бъде разгром на „общоевропейската реакция и начало на новия цикъл европейски революции”. Звучи ли ви познато!?

Неговото писмо „Торгующим во храме”, невъздържано хулещо България и пълно с клевети, е напечатано в „Утро России” и препечатано в почти всички руски вестници. Списание „Свободно мнение” го предоставя на българската общественост в своята книжка № 47 от 22 ноември 1914 година. То предизвиква буря от негодувание сред интелектуалците, независимо  от политическата им ориентация и лични взаимоотношения. Никой почти не може да преглътне квалификации като „духовно нищи”, „цигани”, „продажни”, хора с раздвоени езици, подли убийци, овце. По време на Междусъюзническата война българите коварно били нападнали сърбите. От всеки ред, от всяка дума, от всяка буква дори на статията „Търговци в храма” (става дума за „храма” на славянството) диша неистова омраза и 

най-реакционно, най-мракобесно славянофилство

Трябва да се отбележи, че това е само най-злостната част от масовата антибългарска кампания, подета усилено в Русия през 1914 година. 

Не е изненадващо, че му отговарят много писатели и публицисти. Отговарят му и македонските българи от Одеса, към които Л. Андреев отправя второ, още по-злъчно, но по мнението на Кирил Христов жалко и объркано писмо, което също не остава без реакция от нашата интелигенця. Ще цитирам част от спомен на Стилиян Чилингиров, даващ представа за настроенията и действията в София:

„У нас тя (статията „Торгующим во храме” – бел. моя) достигна най-напред чрез „Биржевые ведомости”. Поне чрез този вестник, даден ми от г. Гьончо Белев, млад писател и студент, ми се удаде да се запозная с нея. Щом я прочетох, аз, възмутен от неистините, които бъкаха във всеки неин ред, написах съответен отговор и го занесох в редакцията на сп. „Свободно мнение”. Същото тежко, да не кажа гадно, впечатление доби от статията и г. /Димитър/ Мишев, редактор на списанието. На другия ден беше готов и неговият отговор. Двата изедно, запълнили цялата книжка, излязоха на 22 ноември 1914 г... Отговорите направиха силно впечатление на нашето общество. Цяла седмица ако не и повече се приказваше само за тях. Те допаднаха страшно много на наболялата българска душа и събудиха почти невероятен възторг към авторите им. Трябва да се предполага, че същото впечатление ще са направили и в чужбина, дето бяха препечатани и в английски, и във френски, и в немски, та че и в руски вестници”.

Известно е писмото до Л. Андреев, публикувано на 13 декември 1914 г. също в сп. „Свободно мнение”, подписано от Иван Вазов. Казвам „подписано”, защото то е дело на д-р Кръстю Кръстев и Боян Пенев. Двамата нахвърлят свои варианти, но тъй като отговорът на Боян Пенев бил много остър, по думите на д-р Кръстев, те се споразумяват да направят общ текст, комбинирайки пасажи от двата. Тази стъпка е предприета, тъй като Боян Пенев е твърде недоволен от сравнително мекия тон в напечатания отговор на Ст. Чилингиров. Недоволен, меко казано, е и Кирил Христов. Но преди да видим как се обръща той към „неистовия славянофил” Л. Андреев, да обясня защо текстът на д-р Кръстев и Б. Пенев е подписан не от тях, не и от много други писатели, които също били изразили своето негодувание и готовност да го подпишат, а само от Иван ВАЗОВ. Подробностите узнаваме пак от спомените на Ст. Чилингиров:

„След ден или след два д-р Кръстев ми донесе друг проект, написан от Боян Пенева ръка, който беше нещо като комбинация на двете писма. Но и в него като краен пасаж седяха думите, за които Б. Пенев държеше толкова много – за какъв писател се смята Леонид Андреев. Изменено беше само решението им: писмото трябва да носи не подписите на много писатели, а подписа само на един – на Вазов”.

С деликатната мисия – да убеди поета да подпише това писмо, двамата натоварват Чилингиров. Решава да го придружи и Вазовият „враг” д-р Кръстев, макар двамата повече от две десетилетия да мятат стрели един към друг. Картинен, колоритен е разказът за тази първа среща очи в очи, за негодуванието на Вазов от това „издевателство” над неговите чувства, за думите на недолюбвания от мнозина критик: „Делото има нужда не от много хора, а от един. Но такъв, който да струва за цял народ. Всичкото е – да подпишете това писмо срещу Леонид Андреев... Пък тоя един може да бъде само Вазов, и никой друг”. В крайна сметка „Вазов взе писмото, сложи го на табуретката и с разтреперана ръка се подписа, д-р Кръстев ликуваше” – завършва Чилингиров. 

Такава е истината за това прочуто писмо на Иван Вазов, премълчавана дори и в сравнително скорошни текстове, които могат да бъдат срещнати из интернет-пространството. Вероятно поради отдавнашната вражда на левите интелектуалци към ненавиждания от марксистите професор по естетика в Университета, чието име десетилетия се използваше като нарицателно за „буржоазно, ретроградно мислене”. Утвърдените комунистически стандарти и шаблони в литературната ни история продължават малко или много да са общоприети и жизнеспособни. Достатъчно е да видим с каква стръвна ревност мнозинството литератори защитават скромната поезия на националния предател, съветски шпионин и терорист Никола Вапцаров. Писмото до Л. Андреев, подписано от Иван Вазов, е поместено в том 20 на Събрани съчинения на поета. 

Най-острият отговор на злостните, несправедливи нападки на Леонид Андреев към българите написва КИРИЛ ХРИСТОВ. На 3 декември 1914 г. то излиза във в. „Дневник”, което, според самия поет, е направило „сензация” и е сложило точка на словесната война, тоест

устата на руския клеветник-славянофил е била затворена

В том 1 на книгата си „Време и съвременници” той препечатва своето писмо и описва състоянието, в което се е намирал по него време. „На 1 септември 1914 г. – четем там – аз публикувах във в. „Дневник” своето стихотворение „Германия”, при който случай под името си поставих в скоби националността „татаробългарин”. Тая манифестация след скандалите със „Старият воин” тутакси се разбра и от най-глупавите читатели. Никое мое съчинение не е причинявало такава буря от одобрение, от една страна, и гняв – от друга, – както тази апология на Германия и това отказване от славянството, на което дължим най-големите беди в новата си история... Това бе причината да стана аз една от прицелните точки на русофилския печат в страната.”
Разядосан от канонадата на русофилите срещу него и срещу пиесата му „Старият воин”, К. Христов, по собствените му думи, злорадо следял скандала с клеветническите обвинения на Леонид Андреев и си давал сметка, че няма нито един българин, който „може да даде такъв отговор на хулителя, щото да бъде чут не само от малограмотните българи, а и от мислещите хора на западния свят”. Така „глупавите отговори” го стимулирали и ръцете го засърбели, затова написал своя отговор! Той започва, образно казано, хващайки бика за рогата:

„Ония от моите съотечественици, които удостоиха с отговор ругателното ви послание, сториха според мене една голяма грешка, третирайки ви като велик писател. Аз искам преди всичко да поправя това. За да покажат, че българският народ не се състои от овни, както вие казвате, редица наши писатели посочват грамадната ви популярност в България. Действително, почти няма ваше творение, което да не е било преведено на български – дори по дваж и триж. Но важен белег на величие ли е то? Младите народи предпочитат тъй страстно чуждото пред своето, на чиито големи качества мъчно вярват! Това най-добре знаете вие руснаците, които и до ден-днешен сте тъй рабски покорни на всяка чужда мода. България даде може би максималния курс на вашите съчинения. Аз познавам непосредствено популярността ви на Запад. За интелектуална Германия, Англия или Франция вие сте един куриоз с много условна мисъл; на вас се е обръщало внимание не за това, че татък не са виждали таквоз чудо – Запад отдавна има цяла армия писатели с вашето значение, – а защото сте представител на един полуазиатски народ, от който Европа много нещо не чака. Знайно е, че не само Момзен отрича на руснаците културоспособност. В тоя смисъл нима е голям капитал един Леонид Андреев или сто Леонид Андреевци, родени от един 150-милионен народ? 

Никоя раса не дава такъв нищожен процент на духовни представители, 

и то – с грехом по полам! Несравнимо по-малки народи, съседни на Русия, имат много по-голям брой настоящи великани: тоест представители на висшите духовни сили на нацията в идеално равновесие!”

Като изрежда три-четири имена на руски писатели, Кирил Христов заключава, че Л. Андреев е едно „нервно човече, едно истерично джудже; вие сте в отношение на един черковен клисар спрямо владици и патриарси”. Поетът обръща специално внимание на твърде скромното местенце, което заема това истерично джудже, за да порицае своите съотечественици, които са го надценили, а трябвало с малко повече хумор „да гледат на вашите пози и крясъци, че вие далеч не сте от ония властелини на вековете, от ония пророци, чиито мнения намират път да изменят смисъла на събитията и да задължат историята”. Драмите му според К. Христов изобщо не заслужават дори да се говори за тях. Разказите му не се отличавали нито с огъня на някакво откровение, нито с новотата на художествените средства, нито с някаква индивидуалност. Темите и сюжетите му са „нещо отдавна и много пъти вече четено в най-различни варианти на западните езици”. 

Поетът продължава: 
„Може би най-оригиналният ви разказ е „Бездна”, но то е една оригиналност, за която вие по-скоро трябва да се срамувате. Нека припомня на българския читател този разказ. Една влюбена двойка се разхожда в околностите на един град и гукайки си, не държи сметка за времето и пътеките. Смрачава се. Двойката се сепва и тръгва към града, който отдавна вече не се вижда. Лутат се насам-нататък, объркват се повече, додето най-после налитат на една тъмна дружинка дрипльовци. Тия харесват момичето, дръпват на момчето един бой до смърт, хващат го за ръцете и краката, хвърлят го в един трап и изнасилват девойката. Среднощ е. Момъкът се свестява, изпъпля из трапа, почва да дири тук-там възлюбената си, която най-после намира в безсъзнание и с разкъсани дрехи. Той плаче в отчаяние и ѝ нашепва, че въпреки всичко тя пак ще бъде негова. Работата се свършва с това, че малко по малко момъкът почувства полово възбуждение и тоже изнасилва полумъртвата девойка...”
Както заключава Кирил Христов, това за нормално чувстващите хора е „обикновена помийна яма”, а не някакъв психологизъм, някаква душевна „бездна” и добавя, че 

„не съм чел на никой език по-голяма свинщина от тая „Бездна”

„Всеки със сенчица чистота в душата читател ще остане с впечатлението, – продължава К. Христов – че Леонид Андреев е един жалък истерик, който повече е живял с животното в себе си, отколкото с човека; в чиято душа стават неконтролирани от едно здраво чувство полови експлозии; който е във вихъра на всички geschlechtsverihrungen – тъй сроден с тях, че дори се стреми да им даде глъбината на бездни, да ги възведе до проблеми... С посланието си до българите Леонид Андреев се надминава като автор на „Бездна”. 
„Какъв е всъщност смисълът на това послание?” – задава риторичен въпрос нашият поет и описва следната картина: „ Негова милост среща на улицата един осакатен, един покрит с незаздравели рани български воин и го хамалски наругава, и го заплюва, и му нанася побой, задето инвалидът не отишъл да спасява оногова, който го е докарал до този хал, който му е нанесъл най-лютите рани на тялото и душата. Той казва на загубилия всичко, дори себе си, в най-светлата, в най-идеалната борба на един народ, че близките му по кръв се срамували от неговото име; че били „какие то обиды” величайшите неправди над тоя мъченик; че той бил „циганин на панаира”, защото помнел и искал онова, което родни братя, облагодетелствани от него, са извлекли из къщата му; че той – разореният, поруганият, озлочестеният от сърби, гърци, румъни, дори и турци, и то под покровителството и препоръката на Русия (подчертаното от мен – В. Р.), въпреки един договор, подписан от царе – тоя великомъченик не бил способен „да се отдаде на светия порив на братското чувство” – да спаси разбойническа Сърбия... Талантът не е важна работа, когато носителят му е лишен от едно елементарно чувство на справедливост и от свян. Талантливият човек не може да извърши такава подлост – да плюе в лицето на един разпнат народ! Важният за човечеството талант е равновесие на интелектуални и морални сили. Действителността на такъв човек няма нищо общо с истерически крясъци.”

Представителят на т.нар. Сребърен руски век обаче има своите предходници и своите учители, макар Кирил Христов да е съсредоточил вниманието си върху него и да не ги назовава. Всеки българин, обаче, запознат с „Дневник на писателя” на Достоевски, знае какви неласкави, меко казано, думи за „някакви си там българи” е изрекъл и по повод църковните борби на нашия народ, и по повод начина, по който са посрещнати нахалните военни и административни власти по време на руско-турската война от 1877-1878 година. Не е тук мястото да ги припомням. Който се интересува, може да намери съответната публикация във Faktor.bg. На упреците, че България клоняла към вражеска Германия, К. Христов дава достоен отговор:
„На тая руска щуротия всеки българин би отговорил: „Я, приятелю, отвори алманах Гота и провери родословието на руските царе от рода на Романовичите: има ли в жилите на тия руснаци една капка руска кръв, има ли в мозъка им една клетка, която да не е немска?” Защо Леонид Андреев не се разсърди най-напред на руския народ, че е търпял и търпи толкова свои царе немци? И само тях ли? От векове, та дори до ден-днешен, функционирала ли е руската държавна машина, макар един-едничък час, без главната работа в нея да се е извършвала от немския мозък? Дори в тоя миг! Кога немският мозък не е бил необходим, за да прилича Русия що-годе на европейска държава? Руси, вие сте последните, които трябва да ругаете немския мозък! Вашата война срещу немците е най-неморалната война в историята! Тя е война на щедро облагодетелстваните срещу щедрите благодетели, на лош ученик срещу мъдър учител!”

Поетът отвръща и на упреците за друг приписван ни „грях” – че не сме правели „расова политика” и не сме се жертвали за „славянството”. Той припомня, че само глупаци правят такава „расова” политика и изрича едни от най-силните думи в писмото си: 
„Расова политика? Славянство? Нима поляците не са славяните, гордостта на славянството? Е добре, какво направи Русия с тях – от любов към славянството? Най-великото престъпление в историята! Кой изверг ще укори днес поляците, че не искат да чуят за славянството и че носят на своето най-светло знаме девиза: „Полша ще възкръсне, когато Русия бъде сгромолена”. Расова политика ли? Значи, ако трябва да изберем – в екстремност – едно от двете: немско или руско иго, да предпочетем последното ли? За щастие българският народ не се състои от овни, както мисли Леонид Андреев, и 

не ще може никой го излъга да налети от любов към славянството на второ азиатско иго, по-страшно от турското!.. 

Никакви изтупленишки славянски декламации няма да замъглят със сълзите на расов сантиментализъм ясния  му поглед на нещата”.
Уви! Ако през 1913 и 1914 г. българската нация в мнозинството си не се е състояла от „овни”, то с преврата, осъществен от руските болшевици след като Русия губи Първата световна война, техният брой заплашително нараства и щедро плащани от вековния враг на българите, те започват своята разложителна проруска, просъветска пропаганда, по същество истинска ментална война срещу България, довела до съветското робство, продължило 45 години и в някакви модифицирани варианти продължаващо и днес. В неведение за истинската история на държавата си, незапознати с историческите факти, съзнателно лъгани, държани в невежество и в хипнозата на стокхолмския синдром, днешните поколения продължават да славословят „братушките”, „освободителите” и да предават интересите и историята си на Северната империя с нейния непомерен завоевателен нагон. Както казва К. Христов, невежеството и захласнатостта на руското простолюдие и средна класа са толкова неизмерими, че според тях „ум и дух може да има само у народ, който владее необозрими пространства”. Докато в съседство са Дания и Холандия, у които векове се е учил и на които „още много години и чехъла не може обърна необозрима Русия”!
Особено място отделя поетът на онази стереотипна грубост, често чувана от руснаци. Става дума за нашата „признателност” към „освободителката”. 
„Откак свят светува, – пише той – никога благодеянието не е представлявано от по-нахални хора! За да им отблагодарим, ние не само трябва да покрием България с паметници и музеи, но и да слушаме дивотиите на всеки руснак като върховни откровения и да изпълняваме безпрекословно най-безсмислените желания абсолютно на всеки руснак. А за какво собствено трябва да им бъдем тъй принижено признателни на руснаците во веки веков? Знаете ли вие, дръзки господине, какво всъщност дължи българският народ на православна Русия? Нека се помъчим да разберем какво стана с класическия народ на славянството! Кой го изтреби? Ако вие, руски писателю, не познавате българската история, поне руската не познавате ли? Не знаете ли нищо за многобройните войни, които Русия е водила с турците в стремлението си към Цариград? Екатерина, Павел I, Николай I, Александър I, Александър II – всеки от тия руски владетели е воювал по еднъж и по дваж с Турция, минавайки през България и причинявайки най-велики бедствия на българския народ. Зададат се руски войски, оголят народа, войната разори села и градове, бият се с турците, доде застудее и хайде през Дунава на зимни квартири. А какво става с беззащитното християнско население в прекосените тъй безсмислено нататък и насам български области? Вие, господин писателю, който чувате и виждате през пространството сърбите, не чувате ли през времето писъците на стотини хиляди български жени и деца, минали под нож, не чувате ли техните проклятия, не виждате ли потоци кърви, които вопият към Бога възмездие за турци и руснаци? След първите една-две войни картината става още по-ужасна. Щом се чуе, че идват руснаци, неизгледни тълпи българи от Южна Тракия хукнат като от чума към Мала Азия, в чиито пустини неизкланите от разярените турци изчезват, асимилирани от гърците. А свърши ли се войната и потеглят ли руснаците пак назад – други стотини хиляди клетници от Северна България и Добруджа хукнат след тях през Дунава... Изтреблението на българския народ е тъй страшно и тъй очевидно, че при възцаряването на Александър II то почва да тегне на руската обществена съвест... И знаете ли вие, Леонид Андреев, в какви наивни фантазии тогава руската съвест подирва успокоение? Дава се ум на правителството да определи една богата местност на Кавказ, дето да бъдели прекарани всички заддунавски българи, та когато Русия отново поведе война за оживелия на сърцето ѝ Цариград, да не става тя причина да се доизтреби тоя нещастен славянски народ. Даже местността е била определена...” 

Без съмнение Кирил Христов черпи вдъхновение и използва като аргументи срещу клеветническите писания на Леонид Андреев статиите и знаменитата брошура на Георги С. Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”. Тази повече от трагична картина на българските нещастия, теглила и исторически беди дават основание на нашия поет да запита:

„Е, устремений към звездите господине, ако наистина руският народ е баща на българския (така твърди руският алкохолизиран журналист – бел. моя), не заслужава ли тоя безподобно жесток баща най-малко една храчка в лицето? 
Никой не е причинил такива беди на българския народ, каквито са му причинили руснаците! 
Нашето освобождение, дори ако беше то един безкористен идеалистически акт, не би било благодеяние, а плащане само на една частица от великия дълг на Русия към нас и, от друга страна, един данък на съвестта. А знаем колко безкористен е този акт, знаем по цяла грамада дипломатически документи, че не за нашите черни очи дойде Русия да ни освобождава; че тя хубавичко се беше наготвила да не мръдне оттука, но че дипломацията ѝ пак остана, както винаги, на пясъка и видя-невидя, трябваше да се подчини на волята на Европа и да се измете из България, като я остави сама да се урежда”.

И като изрежда в телеграфен стил всички дипломатически „гадости”, както той ги нарича, от края на войната от 1877-1878 г. до началото на Първата световна война, К. Христов посочва, че „не само няма за какво да бъдем признателни на Русия, но трябва с всички най-силни средства да поставим въпроса за нейната 

колосална отговорност за изтреблението на българския народ”

 Нещо повече: „И идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той днес в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнска православна Русия; че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура”. 

К. Христов не подминава в последна сметка и непростимото коварство и злонамереност на Русия, подтикнала сърби и румънци да нападнат България след Балканската война. Затова някак нелепо е сега, когато е обявила война на германците „от любов към сръбските свинари”, да се сърди, че „не сме отивали именно ние да ги спасим”. „Спасете ги вие – нали сте 160 милиона” – възкликва темпераментно поетът. Второто злостно послание на Леонид Андреев той посреща с ирония, като нескопосно, немощно и нелогично бръщолевене на „бедния бивш революционер”, свлякъл се до жалък опортюнист.

Колко липсват днес такива силни, авторитетни пера сред уж големите и утвърдени български писатели, които по този аргументиран и неподражаем в неподправената си искреност начин да разкриват несвършващите апетити и претенции на Русия, независимо дали е имперска, съветска или президентска, към българската земя, към нашата история, към заличаването и унищожаването ни с модерните средства на XXI век – енергийна и икономическа зависимост! Колкото пишат, то са преди всичко двама-трима историци и няколко публицисти. Къде сте, днешни прославени писатели и поети? Вземете пример от Кирил Христов, от Пенчо Славейков, от Боян Пенев, от д-р Кръстев, от Стилиян Чилингиров, че дори  и от признатия русофил Иван Вазов! Вместо това – мнозина се промъкват де по-свенливо, де достатъчно нахално и арогантно в „храма” на тъй нареченото „славянство”, макар научно да е доказано вече, че някъде под 20 на сто е славянският примес в гените на българите. Ако не от родните примери, то поне се поучете от поведението на онези, които са с неоспоримо славянски корени – поляците, словенците, чехите...




Гласувай:
8
2


Вълнообразно


1. getmans1 - Една буква няма от мен, 100 процента ...
27.09 14:19
Една буква няма от мен, 100 процента копи-пейст от заглавието до таговете.

И ЩЕ СИ СЛОЖА ЕДИН ПЛЮС, ЕЙ ТАКА, ДА ИМА ЗА КАКВО ДА МЕ УПРЕКВАТЕ И ПСУВАТЕ ... ТЪЙ ИЛИ ИНАЧЕ ЩЕ ГО НАПРАВЯТ, НЯКОИ... ПОНЕ ДА ИМАТ ФОРМАЛЕН ПОВОД ...

... Гласувай: 1 0
Гласували сте!
цитирай
2. getmans1 - Неудобни истини ...
27.09 16:01
... да обясня защо текстът на д-р Кръстев и Б. Пенев е подписан не от тях, не и от много други писатели, които също били изразили своето негодувание и готовност да го подпишат, а само от Иван ВАЗОВ. Подробностите узнаваме пак от спомените на Ст. Чилингиров:

„След ден или след два д-р Кръстев ми донесе друг проект, написан от Боян Пенева ръка, който беше нещо като комбинация на двете писма. Но и в него като краен пасаж седяха думите, за които Б. Пенев държеше толкова много – за какъв писател се смята Леонид Андреев. Изменено беше само решението им: писмото трябва да носи не подписите на много писатели, а подписа само на един – на Вазов”.

С деликатната мисия – да убеди поета да подпише това писмо, двамата натоварват Чилингиров. Решава да го придружи и Вазовият „враг” д-р Кръстев, макар двамата повече от две десетилетия да мятат стрели един към друг. Картинен, колоритен е разказът за тази първа среща очи в очи, за негодуванието на Вазов от това „издевателство” над неговите чувства, за думите на недолюбвания от мнозина критик: „Делото има нужда не от много хора, а от един. Но такъв, който да струва за цял народ. Всичкото е – да подпишете това писмо срещу Леонид Андреев... Пък тоя един може да бъде само Вазов, и никой друг”. В крайна сметка „Вазов взе писмото, сложи го на табуретката и с разтреперана ръка се подписа, д-р Кръстев ликуваше” – завършва Чилингиров.

Такава е истината за това прочуто писмо на Иван Вазов, премълчавана дори и в сравнително скорошни текстове, които могат да бъдат срещнати из интернет-пространството. Вероятно поради отдавнашната вражда на левите интелектуалци към ненавиждания от марксистите професор по естетика в Университета, чието име десетилетия се използваше като нарицателно за „буржоазно, ретроградно мислене”. Утвърдените комунистически стандарти и шаблони в литературната ни история продължават малко или много да са общоприети и жизнеспособни.
цитирай
3. blackpredator - Гетьо,
27.09 17:59
остави го Иван Вазов бе
и анонимният кръг "Мисъл"
дай една снимка на Баце с Чък Норис
по пахоже на текста
цитирай
4. getmans1 - . . . НЕ БЕ, НА СТАРИ ГОДИН ЩЕ УЧИШ И...
27.09 18:30
... НЕ БЕ, НА СТАРИ ГОДИН ЩЕ УЧИШ ИСТОРИЯ И ЩЕ РЕВЕШ КАТО МАГАРЕ ...

А, АЗ ДРУГО ЩЕ НАПРАВЯ ... СКОРО ЩЕ ОБЯСНЯ ЩО БОТЕВ НЕ СТАНАЛ ... МАРКСИСТ...



blackpredator написа:
остави го Иван Вазов бе
и анонимният кръг "Мисъл"
дай една снимка на Баце с Чък Норис
по пахоже на текста

цитирай
5. zaw12929 - ДОБРЕ И ПОСЛЕ КАКВО А СЕГА ЗАЩО
27.09 21:17
ДОБРЕ И ПОСЛЕ КАКВО А СЕГА ЗАЩО
цитирай
6. getmans1 - . . . КРАЙНО. . . НЕАДЕКВАТЕН ВЪПРОС. ...
27.09 21:44
... КРАЙНО ... НЕАДЕКВАТЕН ВЪПРОС... МЕКО КАЗАНО.

zaw12929 написа:
ДОБРЕ И ПОСЛЕ КАКВО А СЕГА ЗАЩО

цитирай
7. ok3223 - дъръа, дъра, три чадъра ...
28.09 17:09
По това, че и Вапцаров, па и не само С това го отнася, се разбира и от последният лаик, от кои извори тази учена и не доучена СТРИНА ЛОЧИ МЪТНА ВОДА...
Леонид Андреев като писател, може да си пише в лично качество каквото намери за добре, и прави преценки и оценки, каквито той мисли за верни и правилни. Което не заангажира с нищо и в нищо тогавашната руска власт, руското правителство и руският народ.
ТАЗИ СТРИНА Е СЪБРАЛА МРЪСНА ВОДА ОТ ДУЗИНА НЕЧИСТИ ИЗВОРИ, В КОИТО СА СЕ ТЪРКАЛЯЛИ И КЪПАЛИ КАКВИ ЛИ НИ ДИВИ И НЕ СЪВСЕМ, ПОТЪНАЛ В КАЛ И НЕЧИСТОТИИ ДИВИ И ПОЛУДИВИ ПРАСЕТА, ЗА ДА НИ ДОКАЖЕ И ПОКАЖЕ "КАТЕГОРИЧНО".
ЧЕ НАЙ - ГОЛЕМИЯТ ... СМЪРТЕН ВРАГ НА БЪЛГАРИЯ, ВИНАГИ Е БИЛА И СИ ОСТАВА ... РУСИЯ.
цитирай
8. getmans1 - . . . ДОБРЕ, ЧЕ ТИ СИ УЧЕН. . . По това, ...
28.09 21:16
... ДОБРЕ, ЧЕ ТИ СИ УЧЕН ...

ok3223 написа:
По това, че и Вапцаров, па и не само С това го отнася, се разбира и от последният лаик, от кои извори тази учена и не доучена СТРИНА ЛОЧИ МЪТНА ВОДА...
Леонид Андреев като писател, може да си пише в лично качество каквото намери за добре, и прави преценки и оценки, каквито той мисли за верни и правилни. Което не заангажира с нищо и в нищо тогавашната руска власт, руското правителство и руският народ.
ТАЗИ СТРИНА Е СЪБРАЛА МРЪСНА ВОДА ОТ ДУЗИНА НЕЧИСТИ ИЗВОРИ, В КОИТО СА СЕ ТЪРКАЛЯЛИ И КЪПАЛИ КАКВИ ЛИ НИ ДИВИ И НЕ СЪВСЕМ, ПОТЪНАЛ В КАЛ И НЕЧИСТОТИИ ДИВИ И ПОЛУДИВИ ПРАСЕТА, ЗА ДА НИ ДОКАЖЕ И ПОКАЖЕ "КАТЕГОРИЧНО".
ЧЕ НАЙ - ГОЛЕМИЯТ ... СМЪРТЕН ВРАГ НА БЪЛГАРИЯ, ВИНАГИ Е БИЛА И СИ ОСТАВА ... РУСИЯ.

цитирай
9. ok3223 - ТОВА КУКУРИГУ НА СНИМКАТА
29.09 07:42
ЛИ Е КИРО РИСТОВ... ОТ СТАРА ЗАГОРА.
ДЕТО МЛАТЕЛ ЖЕНА СИ КАТО РЕВНИВ БИТОЛСКИ ЦИГАНИН,
ДЕТО ГО КОВЛАДИ ... АТАНАС БУРОВ.
цитирай
10. getmans1 - . . . КОЙ БУРОВ, БЕ. . . ОНЗИ ДЕТО ВА...
29.09 08:15
... КОЙ БУРОВ, БЕ ... ОНЗИ ДЕТО ВАШИТЕ УБИХА В ЗАТВОРА ЛИ ... ЩОТО СЕ КОДОШЕШЕ С ТЯХ КАКТО СИ ПОИСКА... ХАХАХА
ОКЕЙЧО, ИЛИ КАЗВАШ НЕЩО ПО СЪЩЕСТВО ИЛИ ДРУМ ... С МАСКВИЧА.


ok3223 написа:
ЛИ Е КИРО РИСТОВ... ОТ СТАРА ЗАГОРА.
ДЕТО МЛАТЕЛ ЖЕНА СИ КАТО РЕВНИВ БИТОЛСКИ ЦИГАНИН,
ДЕТО ГО КОВЛАДИ ... АТАНАС БУРОВ.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: getmans1
Категория: Политика
Прочетен: 1404789
Постинги: 807
Коментари: 7854
Гласове: 4278
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930