Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2022 09:53 - ВЕЧНО АКТУАЛНИЯТ ШЕКСПИР
Автор: orlinstefanov Категория: Изкуство   
Прочетен: 1292 Коментари: 2 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  В нашето драматично време не пресекват стремежите хорските страсти и права да бъдат насочвани в «полезно»  за официоза русло. Ето защо се надявам моято отдавнашна статия, поместена в сайта на «Нова Магнаура» да бъде достъпна и на читателите на мой блог. Вижте, впрочем и оформлението, което придаде на моите размишления доц. Кожухаров от следния линк

http://www.newmagnaura.org/b01070409oblastiizkustvoOrStePoloniyHamletall.htm

 

А ако ви достъпен руският език, има и запис на ютуб с изказване по темата;

https://www.youtube.com/watch?v=kiv-2ZKeZao

 

  Театърът на Полоний?.. Или театърът на Хамлет!  

Феноменът „Шекспир” е една от най-необяснимите загадки в литературата. И не само защото няма твърди данни за автора на безспорните шедьоври. Поразително е невероятното богатство от образи, конфликти, сентенции, което откриваме в безценното наследство. И всичко обхваща невъобразимо разнообразни сюжети, жанрове, исторически и житейски факти и обстоятелства!

Сред това разнообразие релефно са очертани като в теоретичен анализ схващанията му за мисията на театъра, за спецификата на актьорската игра и даже – ако ми се позволи съвременната думичка – за театралния мениджмънт.

Естествено, възгледите на Шекспир за сценичното изкуство са го ръководели при написването на всички негови пиеси, но захванем ли се да ги извлечем и формулираме, е възможно да се прокраднат половнчатости и уговорки. Докато в трагедията за Хамлет откриваме точни определения, които изключват условните допускания. А след като датският принц е любим герой на своя автор, то неговите съждения изразяват възгледите на драматурга. Изречени са във връзка със знаменитото разиграване на „театър в театъра” от пристигналите в Елсинор столични трагици. Като следват указанията на Хамлет, под формата на пролог към пиесата те изпълняват пантомима с отравяне, която е:

                                                  Сходна

с коварното убийство на баща ми.

Пиесата се казва «Убийството на Гонзаго», ала в нея веднага проличават необходимите на Хамлет алюзии, за да „бръкне в раната” на чичо си. Още след първия диалог владетелят на Дания изрича въпрос, с който се издава: «Знаете ли съдържанието? Да няма нещо осъдително в него?» А Хамлет отговаря: „Не, не. Те само се шегуват. Едно отравяне на шега. Абсолютно нищо осъдително”. (Действие ІІІ, сцена 2. Всички цитати от «Хамлет» са от превода на Валери Петров.) Като се представя за ходеща невинност, Хамлет нарича пиесата иначе: – «Мишеловката». Названието на драмата има преносен смисъл. В смисъл, че драмата е пренесена. Това е едно убийство, което е станало във Виена. Херцогът се казва Гонзаго, а жена му – Баптиста. Сега ще видите. Дяволска машинация, но какво от това? Вас, Ваше величество, и всички нас, които имаме чисти съвести, тя не ни засяга. Казано е така смислено и толкова ясно, че бихме могли да спестим по-нататъшно обсъждане. И все пак, си струва да направим акцент върху «съвестта». Ясно е, че Хамлет се преструва, защото при Клавдий нещата със съвестта са твърде съмнителни. Съответно, чрез театъра ще се провери, колко е верен разказът на Призрака, който настоява за отмъщение. Оттук е и новото заглавие. «Режисурата» на принца е капан направо за плъха – за самия крал. В представата на Хамлет, театърът може да разобличава онези, чиято съвест е нечиста. Ако пък някой не си е слагал грях на душата, театърът няма с какво да го стряска. Тъкмо напротив: такъв зрител, съответно, драматург, режисьор, актьор ще търси въздействието, което тревожи, ще иска да се разкриват «дяволските машинации» и техните извършители! …Вглеждаме се, обаче, в шедьовъра на Шекспир и разбираме, че на театъра разчитат и Полоний, Клавдий, Гертруда. Те се надяват, че пристигналите актьори ще помогнат на принца да се освободи от своята тъга и меланхолия. Не е случайно, че Хамлет предвижда онази приповдигнатост, с която кралският велможа ще съобщи новината. И принцът като придворния съветник уж търси забавата: «…идат тези, които по занаят скъсяват времето на хората» – отклонява Хамлет опасенията на Полоний. А в същото време планира, как да смути съвестта на краля, а според поведението му да се увери дали духът не е бил «от ада пратен». Проверката доказва вината на престъпния му чичо.. Кралят прекъсва представлението: не се потвърждават безобидните му очаквания. Добавената сцена разкрива истината. Ето как е казано при Шекспир: Лукавият умее да приема примамлив лик и може би използва това, че съм нездрав и меланхолен – а той е мощен тъкмо при такива, – за да ме вкара в грях. Аз искам друг, по-силен довод. Сцената! Със нея ще впримча аз душата на злодея!  (ІІ, 2) …В своята студия «Мотиви на съвестта и властта в «Борис Годунов» на Пушкин и у Софокъл и Шекспир» поставих в съседство имена, които са раздалечени на колосални дистанции: по време, по исторически и литературни традиции. Отначало парадоксалната съпоставка буди възражения. Сиреч, властта и съвестта са «несъвместими», както геният и злодейството според «Моцарт и Салиери» на Пушкин. Наистина, при стремежа си да завоюват и запазят властта злодеите безсъвестно погазват законите и човечността. Но настава време да отговарят пред самите себе си. Да избягаш от «компанията» на собствената си личност е невъзможно. Следователно, терзанията на съвестта няма как да се избегнат. Когато след прекъснатото представление Клавдий остава сам, той оценява колко дълбоко е падението му: Грехът ми гние и смърди до Бога! Най-първото проклятие господне лежи отгоре му! Братоубийство! (ІІІ, 3) Кралят съзнава, че дори да се скриеш от правосъдието в суетата на всекидневието, съществува висша инстанция, от която няма как да избягаш: Тук долу, в този наш покварен свят, нерядко позлатената ръка на престъплението отклонява вървежа на законите; и даже се случва някога да се откупи с парите от откраднатото. Горе е иначе. Извъртане там няма. (ІІІ, 3) На Хамлет (а неговите думи представят мислите на самия Шекспир) е необходим театър, който ни показва постъпките на хората, техните въжделения и илюзии «без украса». Или от сцената трябва да се разоблачава лъжата и лицемерието. Затова принцът напътства столичните трагици да играят сдържано, но и без да са прекалено вяли. Само тогава театърът би изпълнил своята мисия: «Да държи огледало пред природата: да показва на добродетелта нейния истински лик, на порока – неговия образ без украса, и на всяко време от историята – неговия верен отпечатък». (ІІІ, 2) А за какво служи театърът според Полоний, Гертруда и Клавдий? Когато височайшето семейство и техния министър възлагат на Розенкранц и Гилденстерн да надзирават Хамлет, покрай следенето и изясняването защо ходи така мрачен и потаен, им се иска да търсят развлечение за принца. Повиканите да шпионират опасния претендент за датския престол «приятели» решават, че актьорите са пристигнали съвсем навреме. Полоний веднага се съгласява и съобщава на венценосната двойка поканата да почетат представлението с присъствието си. Отзивчивостта на краля е красноречива:                                     Ще го сторим От все сърце. И радва ме това по-ведро настроение на принца. Вий, господа, изостряйте все още у него тази склонност към забави. (III, 1) «Склонност към забави» – това е квинтесенция за придворното предназначение на театъра. За официозните кръгове е важна повърхностната приповдигнатост, която трябва да подмени действителността, да замъгли представата за реалностите. Показателно е как Полоний се начумерва на монолога, в който Първия актьор говори с патос за смъртта на Приам, за блудницата Фортуна, чието колело трябва да се запокити в преизподнята: «Много е дълго». Хамлет тутакси иронизира царедвореца, който по време на следването си в университета се е пробвал да актьорства: «Ще го пратим на бръснаря заедно с брадата ти да ги поокастри и двете… Моля те, продължавай! На негова милост дай му шутовски танци или някоя солена шега, инак захърква». (ІІ, 2) В напътствията си към актьорите, Хамлет осъжда имитацията, с която грешат дори превъзнасяни актьори. Не бива да се загърбва мнението на познавачите в угода на невежествените пристрастия и това ни подсказва какви са пристрастията на Полоний и компания. За властниците са желани онези, които «безчовечно карикатурят всичко човешко». Предвиждам възражението, че Клавдий е нечовешки вероломен и зловещ. Че такъв го е представил самият драматург и тогава ще излезе,че Шекспир си противоречи? Но да не избързваме със злостните забележки: та нали току що видяхме как убиецът и развратителят изпитва терзания? Понякога дори мимоходом изказани мисли или сентенции могат да смутят спокойствието му. Например, когато Полоний изпраща дъщеря си да подпитва Хамлет за тайната му с думите:                                   Грешно е, но знаем, че с кротък лик и действия набожни ний често захаросваме отвънка самия сатана. Кралят изрича настрани признанието, че такова поведение е присъщо и на самия него:                      Ах, точно тъй е! Как шибнаха тез думи съвестта ми! На блудницата сбръчканата буза не е така далеч от красотата, с която се покрива, както моите деяния ужасни са далеч от цветистата ми реч!.. О, тежко бреме! (ІІІ, 1) Щом този възможно най «отрицателен герой» изрича такива колебания и мъки, то вложените в устата на Хамлет предупреждения не уличават драматурга в противоречивост: с образа на Клавдий Шекспир не е «надиродил Ирода». Неговото «истинско лице» ни помага да проумеем логиката на властта, и да видим, как тя завлича човека в тресавището на престъпленията, от което никой не може да се измъкне!   ٭          ٭          ٭   Трябва да сме признателни на великия Шекспир за възможността ясно да откроим двата противостоящи си възгледа за театъра. За неговото несъмнено застъпничество за високите образци на сценичното изкуство. И за също така категоричното опровергаване на имитациите, които са в услуга на властниците. Тази избирателност е определена от Томас Ман в ранното му есе «Билзе и аз» (1906 г.): «Действителността обича да се обръщат към нея с вяли фрази; художествената точност на обозначението я докарва до ярост» (Ман, Т. Литературна есеистика, Т. I, С., 1978, с. 24.) Именно от ярост избухва Клавдий, когато прекъсва «Мишеловката». А още от дълбока древност теоретиците се стремят да обосноват в трактати и чрез силогистика своите «полониевски» пристрастия. Като Платон, който иска извинение от трагиците, но не смята да ги допуска в идеалната си държава. Плачливите и сърцераздирателни преживявания можели само да разколебаят воините. Бива си го и Аристотел с неговата безспорна театрофобия. Звучи доста предизвикателно, но как иначе да наречем твърдението му, че сценичното представяне на трагедиите не бива да се смята за изкуство, а е популярно заради умението на декораторите, и се обяснява със старанията на богатите атиняни-хореги, на които се възлага организирането на хора и актьорите. Въздействието на трагедиите било достатъчно и в пределите на текста, и даже характерите не са особено необходими. А при това, А. С. Пушкин не само настоява, че характерите са важни, но и че тяхното развитие е сигурен признак за високото изкуство. Именно тогава комедията става сходна с трагедията. Разбира се, в своята проникновена правдивост театърът на Пушкин е близък на «Хамлетовия». Не са случайни думите му в писмо до Кюхелбекер: «Четейки Шекспир и Библията, светия дух понякога ми е по сърцето, но предпочитам Гьоте и Шекспир”. Затуй няма да се учудваме, че той не приема схоластиката на Стагирит. Като пише за някакъв французин на име Лавин, Александър Сергеевич не спестява сарказма си и казва, че той «се мята в старите мрежи на Аристотел». Уви, руският гений се превръща в заложник на полониевски вкусове щом разтърсващият му «Борис Годунов» получава разрешение за печат, ала цензурата забранява тя да бъде представяна от императорските театри … Както виждаме, нещата си съвпадат. А изборът по скалата «Хамлет – Полоний» доста ясно показва от какви интереси се диктуват функциите на древното изкуство. Затуй не трябват каквито и да било «емпирични» потвърждения в репертоарни протоколи и пак да сме сигурни, че в годините на сталинското управление за трагедиите на Шекспир е било трудно и да попаднат в афиша. Наистина, в Държавния еврейски театър (ГОСЕТ) Соломон Михоелс играе прочутия си Лир. Спектакълът вървял на идиш, но идвали да гледат това превъплъщение и зрители, за които езикът е бил напълно непознат. Явно, постановката и интерпретирането на останалия без корона владетел се числи към «театъра на Хамлет». Уви, «действителността» все пак «е докарана до ярост», и след лично нареждане от Сталин великият артист бива «ликвидиран» в Минск. Осъществен е сценарий, който силно напомня възложената на Розенкранц и Гилденстерн задача Хамлет да се докара в Англия, където опасният за самодържеца принц да бъде умъртвен. …За примери с «полониевски театър» не трябва специално издирване. По-напред не бива да се забравя предприетата от Аристотел подмяна с изопачаването на смысла в «Едип тиранина»: неправомерно е човекът със «синя» кръв да се издига до пример за подражание. Съвсем в придворен дух Стагирит отбягва обсъждането на «Антигона». Сиреч, не е трагично, когато си се канил да извършиш убийство, пък сетне се отказваш. Но според Софокъл Креон оцелява тъй като се е скрил от гнева на своя син. Докато той спасява своя живот, за покрусения от смъртта на любимата Хемон не остава друго освен да прониже самия себе си. Тоест, понеже няма как да се позове на Съдбата като на свръхестествена сила, пишман-теоретикът отклонява разговора под измислен претекст. По-близо до наши дни са примерите с ницшеанското възвеличаване на престъпника. Ето с каква формула: «Най-висшата нравственост е да се покориш на волята на боговете, дори когато те тласкат към престъпление». (Ницше, Фр. Раждането на трагедията и други съчинения. С. 1990, с. 110.) Нарицателно е и фройдистското фалшифициране с привнесено влечение към отцеубийство и кръвосмешение. Психоаналитикът съвсем тенденциозно премълчава факта, че в брака си с Йокаста Едип встъпва заради прищявка на случая. В предсказанието се е имало предвид прелюбодеяние с майка в общочовешки смисъл. Нали според нейната възраст овдовялата царица е «майка» на юначагата. В днешно време всекидневно и непрекъснато сме подложени на «развлечения», всевъзможни шоу-формати ни предлагат «вяло» отношение към действителността. А за да сме верни на високото предназначение на театъра, нужни са завещаните ни от Шекспир предупреждения! --------------------------------

© Орлин СТЕФАНОВ, д-р по филология

 

Тел.:0885574927, 028627744, e-mail: orlin.stefanov@abv.bg




Гласувай:
1


Вълнообразно


1. marana69 - многоо любимм благодаря за удоволствието..
29.11.2022 10:57
а, това е,доста предвзето, казано...

«Действителността обича да се обръщат към нея с вяли фрази; ??
художествената точност на обозначението я докарва до ярост»
(Ман, Т. Литературна есеистика, Т. I, С., 1978
цитирай
2. emelika - „Животът е театър“
29.11.2022 11:57
Навярно повлиян от любимия си Шекспир, възкликва Уилям Портър. Актьорите „да играят сдържано, но и без да са прекалено вяли“. Кой не би пожелал като Ейвънския бард „цвят от свежите цветя, за да живее вечно красотата. И нека вехне розата, но тя оставя свой наследник на земята.“ Цветята живеят сдържано. Прелестта им избухва като цвят. В лоното му зреят семена. Да се вслушаме в цветното послание.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: orlinstefanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 723395
Постинги: 163
Коментари: 184
Гласове: 731
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031