Защо всичко беше толкова скучно? 
Нима имеше причина или последователно свързани действия  за да не мога да се радвам на живота в пълния смисъл на думата. Може би малкия град, в който жевея или хората консервирани в своя идеал за живот ме подтискаха. След скучната ваканция от почти месец, която утре трябваше да свърши. Броях секундите за да се видя с хората в училище не защото ги харесвах, а защото това щяха да са единствените същества на тази планета, които щяха да ми докажат, че може да се чувствам и по-зле. Времето навън беше студено все пак не толкова, колкото хората около мен. Наистина се чудех защо това да се усмихнеш на някой непознат бе станало по-трудно от това да минеш с колата купена от мама и тати през локва целяща да намокри уж ненадейно някой клет пешеходец. О, Боже! Сега разбирам, че това, което пиша бе сложено като етикет за цялото ни общестно. Не знам дали да продължвам да говоря защото едва ли някой ще ме разбере... Та дори аз не се разбирам. Обичам с цялото си сърце въпреки всичко и всички. Дали ако това да дедеш на някого нещо от себе си бе твърде много или пък обратното? Защо когато почукаш и никой не ти отговори си тръгваш? Нима това да търсиш внимание е нещо лошо? И ако ДА.. Това прави ли ме лош, че искам да изляза от статутното . Имам толкова много въпроси... Толкова много хора.. И само един човек, когото обичам..  

Супер е! Браво! Продължавай все така!

Откровено и истинно. Но все пак, ти си красив и млад - не падай в ужасната прегръдка на депресията. Тя не е добър съветник ;)

Статукво се пише. Добре, че си започнал да си задаваш въпроси. Много не стигат и до там.