.

/.../

Чакъра остана още една секунда неподвижен, после удари токовете на ботушите си, отдаде чест и тръгна към вратата. Никога началство досега не му беше говорило с такъв тон и никой не бе засягал така дълбоко служебната му чест. Да предаде командуването другиму!… Хайде де!… И фирмите се оплакали на министъра, че не се върши нищо!… Това беше подлост, дивотия!… Но тъкмо тази подлост събуди в закостенелия му от служебни правилници мозък някакво смътно просветление, някакъв странен бунт и горчиво усещане, че полицията всъщност отдавна беше престанала да бъде полиция, а представляваше само пазвант на фирмите. Почти всяка седмица в града ставаха убийства. Убийците се знаеха — бяха хора на Гурльо, — но никой не смееше да ги арестува. Полиция ли беше това?… Участъците гъмжеха от скъпо платени цивилни разузнавачи — декласирани типове, алкохолици и развратници, чието единствено занимание беше да обвиняват хората в комунизъм, да ги арестуват и изтезават незаконно. Полицаи ли бяха това?… В схватките преди малко беше ранен тежко един стражар и вероятно щеше да умре. Той беше бедняк от селото на Чакъра и щеше да остави с мизерна пенсия две деца. Законността ли бранеше този стражар?… Животът му беше пожертвуван, за да се спрат стачниците, които имаха право да поискат по-високи надници от фирмите!… И Чакъра изпращаха сега с шепа хора срещу тия стачници!… Не, полицаите не вършеха истинската си работа, а си отиваха тъй — само за по-високи печалби на фирмите!… Пак фирмите, всичко се въртеше около фирмите, сякаш животът и честта на хората не съществуваха, а държавата — това бяха фирмите!… Все по-силно ставаше просветлението в главата на Чакъра. Той разсъждаваше бавно, тромаво, но мисълта му, почвайки от конкретни факти, стигаше до общи изводи. Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. И Рединготчето влизаше в този невидим съюз, в тази всесилна мафия. Нима щеше да се намери разумен човек, който да отрече, че фирмите могат да отделят лепта от милионните си печалби, за да повишат надниците? Тютюневите господари живееха в малки дворци, возеха се в лимузини, оскандаляваха семейната чест на хората — тук Чакъра си спомни за Ирина и потрепера от гняв, — а работниците тънеха в безправие, немотия и болести. Всеки знаеше, че големците на много партии влизаха в управителните съвети на фирмите, че министри и генерали участвуваха с поставени лица в предприятия, на които „Никотиана“ купуваше тютюна и даваше трохи от печалбите си. На всички беше известно, че търговците, банкерите, индустриалците, министрите и генералите се поддържаха взаимно, че мафията им като огромен октопод, с хиляди заповядващи и смучещи пипала, беше обхванала сега целия народ и за да увеличи печалбите си, го тикаше към страната на германците, от които — Чакъра знаеше това от миналата война — не можеше да се очаква нищо добро. Старшията отдавна съзнаваше това, но не смееше да го признае ясно пред себе си, защото същото твърдяха и комунистите. Но сега, когато мафията беше оскандалила дъщеря му, когато го изпращаше на явна гибел, когато му заповядваше да разгони с двадесет души хиляда и петстотин гладни хора, старшията го съзна ясно. Съвсем не беше виновен толкова околийският началник, който трепереше за хляба си и му даваше тази неизпълнима заповед!… Над околийския началник стоеше областният, над областния — министърът, над министъра — правителството, а над правителството — мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!… И тогава Чакъра въпреки дребното си благополучие, въпреки лозето и нивата си, въпреки малкия си имотец на село съзна изведнъж, че той и стражарите, които сега щеше да поведе, бяха само жалки слуги, само мизерно платени наемници на тази мафия, която не даваше ни пукната пара за живота им и гледаше само печалбите си.

/.../

Чакъра съзна: през устата на околийския викаше мафията, която стоеше над всичко и управляваше всичко. И не околийският, а тя заповядваше да се разгонят гладните хора.

— По-скоро!… — отново долетяха крясъците на околийския. — Страхливци!… Ще ви дам под съд!… Ах ти, старо магаре, сега ли почна да трепериш за кожата си!… Предай командването на другия старшия!…

— Приемам го!… — раболепно отвърна младият старшия. Чакъра трепна и дойде на себе си, сякаш го бяха ударили с камшик. Мислите, които го вълнуваха преди малко, изчезнаха изведнъж. В главата му се образува някаква празнота — безсмислицата на нищото, което беше тъпо като всяко нищо, ала го облекчи от трагизма на противоречията. И всред това нищо виковете на околийския началник събудиха у Чакъра само рефлекса на дисциплината, дребното и жалко чувство на служебна чест, което мафията дресираше умело в слугите си. Сега Чакъра съзнаваше само, че околийският началник го обвиняваше в страх и нареждаше да предаде командуването другиму. Страх?… От що страх?… Хайде де!… Чакъра изпъчи атлетичните си гърди и стисна бича. Честолюбието и навикът на дългогодишната служба го превърнаха отново от мислещ човек в покорен автомат. 

Д. Димов – "Тютюн"
https://chitanka.info/text/5799-tjutjun/13#textstart

ПП: Навярно от мафиотски тип е управлението на доста държави преди и сега...

Да, а най-мафиотско, античовешко и ужасяващо е това, дето му викат рашизъм.Той е най-висша форма на фашизма.А в сравнение с Царство България НРБ е като нощта срещу деня, червения фашизъм.

Думата "мафията" я има няколко пъти в романа.
Все пак монополите са били настъпили вече и в България.

Нещо не ме кефи, как Димитър Димов е обяснил мафията. Използва като че ли марскическите схащания, че капиталът контролира държавата, която е второстепенна.

Марио Пузо е по-добър. Който е американски писател от италиански произход. И описва, произгходът на думичката "мафия", какво е било понятието първоначално, когато се появило за първи път. И в какво се е превърнало после. Това е доста интересно развитие. Което ми е помогнало и на мене, да ти обясня на тебе, коя е същината на йерархическата система.

По същество, един и същ процес се развива постоянно. Голямата йерархия, прихваща малката и я прави част от себе си. Без значение, дали става въпрос за зулусите в Южна Африка, където Англия, както е показано и в известния филм "Шака зулу", прихваща главата на племето Шака, а после го отстранява/сменява. Или за мафията в Сицилия, която първоначално е била убежище на преследваните от държавата, но след това, става ръка на самата държава.

Или пък за цветните революции, чрез които голямата световна държава сменя станалите вече неудобни диктатори (или па Янукович, дето е даже избран чрез избори).

Венецът на тия процеси е Перестройката. Когато бе превзет целия огромен соцлагер.

А кво да говорим за комитетите на Левски? Като нищо, вътре в тях вече е имало турска агентура. А вероятно и всякаква друга - английска, френска. И дори руска.

И тука става въпрос за конспиративно управление. Което представлява конспиративна йерархия, цяла мрежа от агентура вътре в друга йерархия. Основната разлика между тях е, че едната йерархия е голяма, стара, т.е. натрупала опит, а другата е малка и съответно с малък опит.
Голямата йерархия, черпи силата си от легалната йерархия. Съответно разполага и с ресурси. Те са под формата на количество стоки, което произвежда. Но стоките се разменят с пари. Парите притежават голяма стойност, концентрирана в малък обем. Което пък ги прави удобни за тайно плащане. Именно плащането превзема малката йерархия отвътре. Могат да бъдат внедрени първоначално малко агенти, които са спящи. И чакат, да се появят повече.

Хенри Форд описва, как еврейсите конспиративни сили, които управляват света, са превзели отвътре Тамани Хол. Било им е нужно много време. Първоначално са внедрили малко хора. След като са се закрепили, те са отворили вратите отвътре за останалите свои събратя.

Няма мафия. А и думата обозначава различни неща, както е обяснил и Пузо. Така както няма и други неща, които постоянно се измислят, за да се променя терминологията и понятията.

Имаме йерархическа система, която има основни принципи по които работи. Те са прости и фундаментални. Над тях е всичко останало, което е надградено, поради растежа на йерархията и съответно усложняването. А като прибавим и заблуждаващите теории, които самият връх на йерархията, т.е. държавата (маскирана като мафия или дори като народна власт), произвежда като плаща на научните институции да разработват, същината се скрива още повече.

Тя възниква, когато картелите на мръсния капитал придобият цялата държава. Фашизъм!

капиталистическата организация на икономиката почти винаги задкулисно или дори съвсем открити има мафиотски стопански структури.

знам, че можеш :)!

Българските организирани престъпни групи участват в различни видове престъпления, най-често: търговия и трафик на наркотици, контрабанда на оръжие, цигари, трафик на хора, проституция, незаконен трафик на антични предмети, изнудване (най-често под прикритието на мнима сигурност и застрахователни дружества).

Предполага се, че българските престъпни групировки имат връзки с мафиотски групи от други държави като: руската, хърватската, сръбската, македонска и италианската мафия.

История на групировките
Съвременната организирана престъпност се свързва с началото на 90-те години на XX век, когато слабата власт и непрекъснатата смяна на правителствата по време на прехода на България към демокрация създава условия за процъфтяване на икономически и силови групировки. Всъщност организирана престъпност в юридическия смисъл, че има организирана престъпна група, когато участват повече от две лица, има и преди 1990 година. Узаконени са различни застрахователни дружества, чиято дейност е на границата на закона. Именно тогава се ражда понятието „мутра“ като синоним на мускулест новобогаташ, натрупал състояние с насилие. Популярното през 90-те друго название е „борче/ борец/ борците“, което сочи спорта, от който основно тръгват повечето такива.

Ирина изпита особеното смущение, което я обземаше при сумрачните състояния на лудата. Устните на Мария сякаш шепнеха: „Сега всичко ще ти принадлежи. И Борис, и «Никотиана», и цялото огромно богатство, което баща ми остави, а Борис удвои… Ти се грижеше за мене и аз ти благодаря, но ти не обичаш вече Борис и се стремиш към богатството му като уличница и крадла…“

Ирина излезе от стаята, за да не гледа шепнещия труп. През нощта времето се развали. Между боровете свиреше вятър. Вратите стенеха и скърцаха, сякаш мъртвата бе станала от леглото си и обикаляше вилата за последен път. Ирина не можа да издържи, стана, запали цигара и се опита да чете. Но свиренето на нощния вятър, мъртвешките звукове и тишината на вилата продължаваха да я потискат. Тогава тя отиде при бюфета в трапезарията и си наля чашка коняк. Алкохолът отпусна изопнатите й нерви, удави смущението й в скептичен смях. Колко много приличаше сега на Борис!… Тя се боеше от нещо, което не можеше да определи, но също като него искаше да извърви пътя докрай, също като него си даваше изкуствената самоувереност на смутен подлец. Влоговете, които притежаваше в разни банки, й се струваха дребни спестявания, скъпият апартамент — недостатъчен, спортната кола — банален лукс. Момичето, което ходеше на срещи при параклиса, се бе превърнало неусетно в приятелка на женен мъж, после в любовница, която приема подаръци, след това в метреса, която изисква почит, и най-сетне в хитра, безскрупулна, поддържана жена, за която бе все едно дали я почитат или не. А сега тя искаше да се омъжи за Борис, да стане господарка на „Никотиана“ и милионите й. Сега тя се бе сринала в подлостта на компромисите на света, който се управляваше само от пари, бе се отдала на леността, егоизма и насладите си, парадираше с дилетантски интереси в медицината, смайваше всички с разточителството и лукса си. И като съзна това, тя почувствува, че сега не беше нищо друго освен паразит, който озлобяваше хората.

Думичката "мафия" е италианска,не е българска. Още по-малко пък комунистите са я създали. Та по тоя случай, некои дебили, туркофили, американороби и др. подобни, нека се малко поограмотят, преди да бълват тъпо и злобно само за лошите комунисти и руснаци, а па вечно добрите американци и западноевропейци ( и особено турците). Проблемът е в държавата. Преди комунистите в България да хванат държавата, комунизмът не е е бил същото, като след това. Мафията е много различно нещо, преди да я прихване държавата. Обратното на това което се смята че е днес. Т.е. държавата е тая която е същината на злото. До каквото се докосне го разваля - превръща го в част от себе си, от собствената си същност.

Така че да се върнем малко при първоизточника описан от Пузо и да направим необходимите разграничения между "мафия" и "мафия". А така също между "мафия" и "държава".

"В тази антична градина Майкъл Корлеоне научи за корените, от които неговият баща беше израснал. Че думата „мафия“ е означавала първоначално „убежище“. После станала наименование на тайната организация, възникнала, за да се бори против управниците, които тъпчели страната и народа й от векове. Сицилия е земя, похитявана по-жестоко от която и да било друга. Инквизицията изтезавала както бедните, така и богатите. Бароните-земевладелци и кардиналите от католическата църква имали абсолютна власт над овчарите и земеделците. Полицията била инструментът на тяхната власт и така се идентифицирала с тях, че най-мръсната обида, с която един сицилианец можеше да се обърне към друг сицилианец, бе да го нарече „полицай“.

Изправен лице срещу лице със свирепостта на тази абсолютна власт, страдащият народ се научил никога да не издава своя гняв и омраза, защото рискувал да бъде смазан. Хората се научили да не се излагат на опасност, изричайки някаква заплаха, тъй като изказвайки такова предупреждение, си осигурявали бърза отплата. Те разбрали, че обществото е техен враг и затова когато търсели удовлетворение за сторени им неправди, се обръщали към подмолните размирници от мафията. И мафията затвърдила властта си, слагайки началото на закона на мълчанието „омерта“. В Сицилия чужденецът, който пита да го упътят до най-близкия град, няма да бъде удостоен дори с отговор. И най-голямото престъпление, което някой член на мафията може да извърши, е да каже на полицията името на човека, който току-що е стрелял срещу него или му е навредил по някакъв друг начин. Законът „омерта“ е станал религия на хората. Жена, чийто съпруг е бил убит, няма да каже името на убиеца, нито дори името на убиеца на своето дете или на човека, който е изнасилил дъщеря й.

Справедливостта никога не идвала от страна на властите, затова хората винаги се обръщали към своя Робин Худ — мафията. И до известна степен мафията все още изпълняваше тази роля. Хората се обръщаха за помощ към своя местен шеф на мафията при всяко непредвидено обстоятелство. Той заместваше агента на службата за социални осигуровки, той беше техният областен началник, готов винаги да им даде хляб и работа, той беше техният защитник.

Но онова, което доктор Таца не добави и което Майкъл научи сам през следващите месеци, бе, че мафията в Сицилия беше станала нелегалната дясна ръка на богатите и дори помощната полиция на правната и политическа система. Беше станала капиталистическа организация — антикомунистическа, антилиберална, налагаща свои собствени данъци за всякакъв вид услуги, колкото и дребни да бяха те. "

Относно бароните-земевладелци, дето имали абсолютна власт, и какво точно извършили в съдружие с държавата, при това в Англия, пише и Маркс в последните глави на Капиталът.
Тогава комунисти не е имало.

Но е имало държава.

И ето я сега разликата между Пузо и Димов. Димов казва, че над държавата е мафията. Но откъде иде мафията - Пузо е с приоритет. етиомологията е в произхода. (Прочее това важи и за конституцията и понятието за конституционзлизъм, което също така е обърнато обратно, без връзка с произхода).

Произходът дава ясно обяснение за реалните обекти и процеси във фундаменталните обществени отношения.

Така че, имаме властово статукво, което е жестоко. Т.е. държава която управлява жестоко. Съпротивата е под формата на организация. И това е мафията от нейното раждане в Сицилия. Нищо по-различно от комитетите на Левски по същество. Но след това, именно държавата прихваща мафията.

Сега да си представим Мафията, като нещо, което е като Чакъра - подчинен субект, но по-голям. Т.е. вече не е един човек а е група от хора. Чакъра не иска да изпълни някаква заповед. Но шефът го принуждава. Същото е и с мафията, която се е трансформирала от антидържава, в маша на държавата.
Прочее, същото се е случило и с понятието "ляво". На днешно време то е дясно. Обяснявал съм защо много пъти. Смисълът му е обърнат на обратно, чрез теорията. С тая дейност са се занимавали много Чакъровци в научните институции, които Маркс нарича "работещи бедни". Но май и Маркс е такъв.

Интересен е също и мотива на Чакъра да се подчини на шефа, въпреки че не иска - изглежда, че той се е засегнал на чест, което е много елементарна манипулация. По-скоро той е намерил оправдание за себе си. А реално работи за пари, но тоя мотив го е приписал на колегата си.

А по онова време мизерията е била огромна, за мнозинството българи, и заплатата именно на държавна работа е била сериозен фактор.

Самата днешна дефиниция за мафията "сливане на организираната престъпност с държавата", не е вярна. Най-голяма възможност за злоупотреба има държавата. Тя вербува субекти, принуждава ги да работят за нея и ги натиска да извършват повече престъпления отколкото биха извършвали без държавния гръб. И колкото по-голяма става йерархическата система, толкова по-голяма става и възможността за злоупотреба с власт. Т.е. именно държавата а на върха на най-многобройната йерархия. Съответно не мафията или друга групировка която й се опълчва е най-мощният престъпник, а именно държавата. Принципът тука, природният закон, който няма да прочетете никъде, освен в моите постове е, че колкото е по-голяма йерархията, толкова възможността за злоупотреба с власт расте. Причината е проста. Но е скрита в предвечни времена, още в зората на човешката цивилизация. Когато е била изнамерена за първи път нисходящата йерархическа система. Т.е. нарастването на броя на членовете на групата, изисква правилна организация, за да може групата да действа като един организъма, чиито отделни части (хора), действат в синхрон по между си, както и спрямо променящите се външни условия (евентуално други човешки групи, по време на война). И именно това прави нисходящата йерархическа организация.

Но създава и проблем - върхът на йерархията може постоянно да унищожава или подчинява конкуренцията си, защото цялата група, мнозинството се подчинява на елита на власт. И мнозинството изобщо не може да излезе от нисходящата организация, защото именно тя е онова нещо, което е в основата на цивиллизацията.

Защото когато групата почнала да расте, се появила нуждата от нисходяща организация. А след това, тая нисходяща йерархическа организация дала възможност за неограничен растеж (и сила). Но обратното йерархическо движение, което в малките групи съществува и без йерархическа организация изчезнало. Кръговратът на общественото взаимодействие, главните обществени отношения, които Маркс дири само в базата бил блокиран в движението си нагоре. Оттам иде и възможността за злоупотреба с власт. Оттам иде и нарастващата нужда от йерархическа организация и на обратното йерархическо движение. На понятието за конституционализъм.

Значи да финализираме по-накратко, за що иде реч. Както знаете, въпреки някои елитарни теории, поддържани най-вече от многобройни лакестващи елементи, и тука в тоя блог, на американоробите най-вече, както знаете - всички хора имат една и съща анатомия и физиология. Разликата е несъществена, въпреки, че естествения отбор продължава - но системата произвежда отрицателен отбор от дълго време и особено напоследък.

Нещо повече, т.нар. "анатомически доказателства за еволюционния процес" показват и доказано неопровержимо, че съществуват прилики в анатомията на животните, както по между им, така и с човека. Като на еволюционната стълбица, се открояват еволюционните степени, които съответстват на определени общи черти на анатомичното устройство и органи.

Защо говоря за анатомично устройство на организма? Защото абсолютно същото е и с обществените системи. Обществените системи имат анатомично устройство. Американската система не е много по-различна от руската. И дори от китайската или тая в Саудитска Арабия. Да се акцентира на лошите комунисти - тва е много гнусна проява на американоробство. Това е досадна лакейщина, която си съществува от памтивек. Но тоя бяс да се слагаш на силните на деня е много силен, защото е безумен, той е чак залегнал дълбоко в тъмните дебри на инстинктите на по-нисшите членове на днешните общества. Това са говедата, които са подкарани на заколение разбира се, предвид сляпата им вяра в господаря.

И когато извадим най-главните елементи на обществения организъм, най-главните движения (отношения), ние правим същото, като когато сме извадили картата на света. Да, светът е сложен. Но това не значи, че не могат да бъдат извадени най-главните му особености - къде е север и юг, континентите, океаните, големите острови и островни групи.

И когато това бъде направено, и най-простият човек може да се ориентира в общи линии.

А на днешно време обаче, тая карта и това анатомично устройство е скрито и за най-умните. И те не могат да се ориентират.

Очите му изразяваха тъпо безпомощно смайване пред новото положение. Пияният му разсъдък го възприемаше бавно и сякаш се колебаеше. Стори й се, че дори в тоя момент, когато приличаше на самотен и грохнал звяр, алчността му щеше да притисне чувството към единствената жена, която бе обичал в живота си. Дори в тоя момент, когато душата му беше разкъсвана от страхове, когато потискаше кошмара от престъпленията си с алкохол, когато предусещаше гибелта си и имаше нужда от близко същество, пред него изпъкваше пак най-напред златният призрак на „Никотиана“, която беше обезобразила живота му. Но това бе само проста видимост от пиянството и бавния начин, по който възприемаше нещата. Всъщност той беше стигнал до дъното на пропастта, в която го бе завлекла „Никотиана“, бе се опомнил, бе съзнал ужасната си самотност в света, който се управляваше само от закона за печалбата. Той нямаше ни семейство, ни близки. Ледената му душа, отровена от тютюна, бе недостъпна за чувствата на обикновените хора. Той беше отритнал болната си жена, беше забравил почти напълно родителите си, беше умъртвил брат си, продал любовницата си, потискал, изнудвал и уронвал достойнството на стотици хора, осъждал на хронически глад хиляди работници. Той беше един от истинските, същинските властници, които от много години управляваха страната. Всички му се подчиняваха, но никой не го обичаше. И ето че сега проядените основи на света, който го бе издигнал, започнаха да скърцат. Наближаваше всеобща разруха, страшният удар на потиснатите, който щеше да помете и „Никотиана“. Пред него се очертаваха несигурно бъдеще, страхове, бездействие и неврастения, които щеше да потиска само с алкохол, а това означаваше лудост и гибел. Никога, никога повече от сега той не копнееше за близко същество, което да го обича и спасява от непоносимата самота!… А това същество за него можеше да бъде само Ирина. Цялата „Никотиана“ и всичко, което бе постигнал досега, не струваше повече от Ирина. Най-сетне той бе съзнал една истина в живота си. То този живот беше вече разбит и осакатен, а самата истина — безполезна. Дори поривът на любовта му, така мрачен и закъснял, бе покварен от егоизма — основното чувство, което управляваше живота му. В следващия миг той не викаше, а ревеше обезумяло:

— Така ли?… Така ли, мръснице?… Значи, ти искаш да отидеш на острова само заради любовника си!… Но аз няма да позволя това, чуваш ли?… Няма да ти позволя да мръднеш оттук!… По дяволите Кондоянис… и сделката… и Немският папиросен концерн… и Гестапото!… От нищо не ме е страх!…

И той повтори още няколко пъти колкото му глас държи:

— От нищо!… От нищо!…

Той ли говореше така?… В първия миг тя взе думите му като делириум на пиян човек, но после съзна изведнъж, че най-сетне беше настъпил моментът, за който жадуваше от толкова години. Най-сетне той бе показал нещо човешко — любовта си, макар и обезобразена от егоизма му, макар и взела форма на животинска, разрушителна ревност. Най-сетне тя, Ирина, струваше повече от „Никотиана“, от сделките, от фон Гайер и Немския папиросен концерн!… Тя почувствува слабо вълнение, гордост, злорадство, но не и щастие. Победата вече не струваше нищо… Дванадесет години подлости и напрегнат живот бяха превърнали Борис в пълна развалина, а нейното сърце беше опустошено от алчност, наслади, компромиси и неискреност. Тютюнът бе отровил еднакво и двамата!… За какво й беше сега тази любов?… Само швейцарските франкове, доларите и гулдените, които той притежаваше в чужбина, можеха да й послужат за нещо. Ала и това не бе особено приятна възможност — да се мъкне с грохнал, досадно ревнив и болен от неврастения съпруг. Тя можеше чисто и просто да го захвърли като дрипа. През последните години тя бе натрупала свое собствено богатство от бижута, швейцарски франкове, долари и гулдени. И така, той й бе станал вече излишен — толкова излишен, щото тя можеше да го ритне веднага.

— Не викай!… — произнесе тя ниско. — Още утре ще се върна в София.

— За да вършиш безобразията си там, нали?

— Не — каза тя. — За да поискам развод.

— Какво?… — изкрещя той прегракнало. — Развод ли?… — Мътните му очи се отвориха широко, а тялото му се разтресе от пиянски смях. — Хубава сделка си намислила, мошенице!… С претенции за обезщетение и поддръжка, навярно?

— Глупак!… — рече тя презрително. — Нямам нужда от твоите пари.

— А да не мислиш, че аз ще се съглася?

— За какво?

— Да ти дам развод.

— Не ме интересува твоето съгласие… Аз ще се махна от тебе, защото не мога да те понасям… До гуша ми дойде от непоносимия ти характер… от пиянството и скандалите ти… Каквото и да реши съдът, аз няма да остана под един покрив с тебе.

Това бяха печални, измъчени от глад очи. Момиченцето нямаше повече от девет години. То бе тънко като цикада, а единствената му дреха се състоеше от дълга окъсана рокличка, през дупките на която прозираше мършавото телце. Жълтеникавият цвят на лицето му издаваше туберкулоза или малария. Всеки ден в Кавала Костов минаваше равнодушно покрай десетки, стотици такива деца. Експертът щеше да отмине безразлично и сега, но в това дете имаше нещо особено, което го накара да се спре. Той направи това съвсем неочаквано, против волята си, против епикурейския навик да избягва неприятната гледка на бедността и страданието. Той усети вълнение, примесено с приятно и безполезно чувство, сякаш виждаше пред себе си не самата действителност, а само пасторална картина, изобразяваща момиченце и козичка. Грозотата на човешкото страдание, което у децата в Кавала събуждаше морален ужас, тук бе забулено от дивата прелест на острова. В гладкото лице на детето прозираше някаква древна, останала от хилядолетия красота, косата му имаше ръждив цвят, а в очите му се преливаше особена, бистра и течна синевина. Уплашено от спирането на чужденеца, детето повлече козичката, сякаш искаше да побегне от него. И тогава Костов му рече на гръцки:

— Полека!… Ще я удушиш.

Детето го погледна уплашено.

— Къде отиваш? — попита той приветливо.

Момиченцето не отговори. Очите му гледаха недоверчиво, а страхът потискаше думите му.

— Къде живееш? — Експертът го погали по косата.

— У Херакли — механично отговори детето.

— Къде живее Херакли?

— Там!…

Слабата ръчица посочи неопределено към края на улицата.

— Искаш ли да ме заведеш у Херакли?

Въпросът предизвика неочакван пристъп на уплаха у детето. То повлече козичката и каза с висок, сякаш заучен глас:

— Херакли го няма сега!… Отиде на работа и заключи къщата.

Костов направи няколко крачки след детето.

— А как се казваш ти? — попита той.

— Аликс.

— Я гледай!… Името ти не е лошо… На училище ходиш ли?

— Не.

— А хляб имаш ли?

В очите на детето светна недоверчиво и тъжно любопитство.

— Няма хляб!… — бързо отговори то.

— Това е лошо — каза експертът. — Но козичката сигурно дава мляко.

— Малка е още!… — Детето се изсмя внезапно на глупостта у стария господин, който не знаеше, че малките козички не дават мляко. — Ти грък ли си? — попита то.

— Не, не съм.

— А тогава какъв си?

— Аз съм българин.

В очите на момиченцето се появи враждебно пламъче.

— Значи, ти имаш хляб!… — произнесе то след малко.

— Да.

Костов трепна, сякаш детето бе плюло върху него.

— Искаш ли да ми дадеш малко хляб? — попита то предпазливо.

— Добре. Ще ти дам.

— Но няма да ме излъжеш, нали?

— Не, няма.

— Кога ще ми дадеш хляб?

— Ела на обед при кея… В гостилницата на Аристидес.

— Аристидес ще ме изпъди.

— Аз ще му кажа да не те пъди.

Аликс направи малка гримаса като възрастен човек, сякаш през ума й мина мисълта за нова пречка.

— Какво?… Не вярваш ли?

— На обед ще ме хване треската — рече тя.

— О, значи, ти си болна от треска!… Лекарства вземаш ли?

Аликс го погледна виновно. Костов помисли, че детето не го разбира.

— Когато имаш треска, не ти ли дават да гълташ нещо? — повтори той.

— Херакли ми дава да пия ракия, но аз я повръщам — отговори детето.

Костов трепна отново. Кой ли би потърсил за Аликс на черната борса хинин, когато дори хлябът се продаваше на недостъпни цени! И като нея имаше хиляди болни гръцки деца. Експертът виждаше всеки ден в Кавала тия деца, но мъката им сякаш не го докосваше. Американската му кола минаваше много бързо покрай тях, а щедростта към гърците, между които се движеше, го спасяваше от оплаквания. Но сега болестта, гладът и потъпканото право на живот у тия мънички същества пронизаха изведнъж сърцето му чрез вълнението, което бяха пробудили сините очи и ръждивата коса на Аликс.

Експертът крачеше мълчаливо след детето. По улицата нямаше минувачи. Бе съвсем тихо. Отнякъде долиташе свирене на флейта — старинна гръцка мелодия, която замираше в знойната синевина над огледално-тихия залив и бреговете, потънали в розмарин, нарове и смокини. Все по-силно ставаше вълнението на Костов. Нещо бе пропъдило изведнъж досадата, с която дойде на острова. Той изпитваше тих морален ужас от глада и хлътналите бузички на Аликс, но този ужас не го измъчваше, а напротив, упражняваше върху него някакво целебно въздействие, освобождаваше го от снобизма, равнодушието и манията да смени измачканите си в лодката бели панталони. Сърцето му се преизпълни с нежност. Никога досега той не бе изпитвал към друго човешко същество по-странно и вълнуващо чувство, по-дълбока готовност да помогне. Ала той не съзна и не можеше да съзнае колко покварен от егоизма бе поривът му, колко безполезно и жалко беше да помага само на Аликс заради магията на очите и ръждивата й коса, докато в Кавала отминаваше равнодушно грозните и озлобени деца, които ровеха сметта за коричка изсъхнал хляб. Той не съзнаваше и не можеше да съзнае, че всъщност помагаше само на себе си.

Тя се изправи бързо и улови Аликс за ръката:

— Микро!… Ела да те измия първо!… Ти не си виждала гребен и сапун от рождението си.

И като се смееше високо, тя отведе детето в задния двор. Историята с Аликс я беше възбудила някак особено. Детето се повлече след нея уплашено.

Аликс бе чула разговора на възрастните и разбра смътно част от значението му. Тя бе лишена от собствена воля и готова да възприеме всичко — добро или зло. Но някакъв първобитен детски инстинкт й подсказваше, че работата отиваше към добро. В очите на стария господин нямаше студения блясък на войниците, които понякога й подхвърляха късче хляб или й залепваха плесница, ако се опитваше да го открадне. От разговора тя разбра, че каквото и да се случеше по-нататък, където и да я отведеха, поне щеше да има хляб, поне нямаше да я бият и Херакли да я лекува с ракия. Докато слугинята на Кристало — една грозничка и куца жена — сапунисваше свирепо главата й, Аликс си повтаряше един израз, който бе чувала от възрастните: „Работата отива на добро.“ Тя не бе слушала приказката за Пепеляшка, не познаваше друг свят освен Лимен и острова, не подозираше съществуването на радост в живота, но си повтаряше настойчиво: „Работата отива на добро.“ И това добро плахото й въображение си рисуваше под формата на изобилен пшеничен хляб.

Фон Гайер остана отново сам. Мислите му потекоха разбъркано. Защо го предупреждаваха да се прибере? Нима положението бе станало толкова критично? Той трябваше да има време да експедира в Германия и последния килограм тютюн!… От него не се искаше нищо друго, освен да експедира тютюн. Той трябваше да изпълни дълга си към Немския папиросен концерн, както този подофицер към станцията, както всеки немски войник към танка, оръдието или картечницата, с която шайката му бе заповядала да се бие… Шайка ли?… Шайка, разбира се, какво друго?… Той почувствува изведнъж тъп ужас от грозотата на мислите си и направи опит да избяга от тях.

Не, нямаше никаква шайка!… Имаше само каста от издигнати хора и чувство на дълг, за който говореха мрачната поема на нибелунгите, блясъкът на звездите, самата вечност!… Концерните бяха душата, есенцията, мозъкът на Германия. След поражението, след кръвта, труповете и пепелищата на немските градове те щяха да създадат нови градове, нови фабрики, нови армии и тогава щяха да почнат друга, още по-грандиозна война за владичество над света. Защото такава бе съдбата на немския народ — да загине или да владее света. Три поколения философи бяха разгадавали, тълкували и обяснявали тази съдба, а Вагнер я беше въплотил в музика. Нямаше нищо страшно в поражението. Катастрофата щеше да бъде само дребен епизод в хилядолетната история на немския дух.

Но разсъждавайки така, той съзна пак, че искаше само да избяга от сегашната действителност, която никакъв разум и философия не можеха да оправдаят. Имаше някаква абсолютна безсмислица в избиването на милиони цивилни евреи, поляци и руси, някакъв върховен абсурд в опълчването срещу целия свят, някакъв болезнен делириум в застрелването на петдесет или сто мирни заложници срещу един убит от засада немски войник. Никоя цивилизована раса не бе вършила това досега. Никой народ не бе избирал по-страшен начин да се самоубие. Защото тази война беше самоубийство. След смъртта на милиони немски мъже по фронтовете идеше смъртта на милиони немски жени и деца в разрушените градове — бавна смърт от мизерия, от глад, от студ, от хронически болести. А с това идеше и смъртта на немския дух и немското достойнство, разкъсвани от безнадеждност, проядени от горчивина… Пред немския народ оставаше само единствената възможност да печели хляба си, като се бие за чужди интереси, да продава кръвта си, да се върне към стария си, унизителен кондотиерски занаят през средните векове. Дори концерните не можеха да спасят вече Германия. Чудовищният закон за печалбата концентрираше богатствата им в едни и същи ръце, подчиняваше ги на космополитни търгаши, на хора без отечество и сърце. Какво общо имаха тези хора с душата и легендите на Германия? Те щяха да превърнат немския народ в тълпа от гладни наемници.

И така, Германия загиваше!… Тя щеше или да умре, или да се превърне в нещо съвсем ново, което фон Гайер не съзираше и не познаваше. Той виждаше само разрухата и смъртта й — ужасна смърт под омразата и презрението на целия свят. А заедно с нея загиваше и духът на фантаста фрайхер фон Гайер, потомък на северни рицари и летец от ескадрилата на Рихтхофен през Първата световна война, падаше и последният бастион на романтиката и метафизиката му, оцелял през двадесет години служба на Немския папиросен концерн и разправии с ориенталски шмекери и търговци на тютюн. От фон Гайер оставаше само един празен, обезверен и отегчен от всичко човек. В него нямаше вече никакъв дух, ако под дух се разбираше илюзията, която го бе издигала досега над мътилката от търгаши. Той усети сам, че в него не оставаше никакъв дух. И тогава той почувствува смъртта — не обикновената смърт, която поразяваше тялото, а другата, която отнемаше всяка надежда, всяка радост, всяко вълнение, която убиваше инстинкта към живот. Осени го пълно равнодушие към всичко. Той съзна, че бе умъртвен от собствения си свят.

XIII
Когато Ирина и Костов наближиха Кавала, видяха също тази синевина, но денят не можа да разсее ужаса от изтеклата нощ. По хълмистата равнина стърчеха тъжно маслинови дървета и остатъци от древни развалини, мяркаха се блата, обраснали с тръстика, гръцки селяни беряха тютюн.

Светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн се бе разпукал на отделни блокове и два от тях — завчера Борис, тази нощ фон Гайер — се бяха отърколили в пропастта, оставяйки зад себе си усещане на виновност и печал. „Никотиана“ бе стигнала до своя неизбежен гибелен край. Нямаше да има вече надлъгване при покупките, неприятности с манипулацията, сплетни около продажбите. Името на „Никотиана“ се превръщаше в празна дума, а главният й експерт с всичката си елегантност, блясък и лукс — в безлично конте, в излишен, неправещ никому впечатление човек. Едва сега Костов разбра защо се бе грижил така несъзнателно и предано до последния миг за Борис, защо бе желал подписването на договора с Кондоянис, защо бе потресен от убийството на фон Гайер. Без „Никотиана“ той губеше почвата под краката си, нямаше кого да подкупва, увещава или заплашва с нейната мощ. Експертът се усещаше смазан и унизен, като заедно с това изпитваше злобата на всички, които трябваше да си отидат със стария свят. Нямаше никакви изгледи, никаква морална опора за нов живот.

Но тогава защо татко Пиер преди тридесет години бе извършил търговския подвиг да изнесе българските тютюни в чужбина, защо Борис Морев беше изхабил живота си и умрял преждевременно, за да утрои богатството на „Никотиана“, защо Костов бе ставал любовник на министерши, бе прахосвал безсънни нощи в игра на покер с продажни депутати и журналисти, защо едно човечно и топло момиче бе дало любовта си на фон Гайер срещу контингентите на Немския папиросен концерн? И защо един младеж бе оставен да умре от малария в затвора, защо полицейските агенти бяха разстреляли без съд част от водачите на голямата тютюнева стачка, защо един провинциален стражар бе убит с тояги и камъни от стачниците? Не, във всичко това имаше нещо чудовищно и безсмислено, което не можеше да се поправи по друг начин, освен по тоя, който Ирина видя през изтеклата нощ. А това означаваше рухване на „Никотиана“ и край на света, който я беше създал.

И тогава Ирина съзна, че този край бе вече дошел. Но тя не изпита нито съжаление за света, който загиваше, нито смътна надежда от новия, който идеше. В душата й зееше бездна от равнодушие и нравствена пустота.

Когато се върна долу, тя завари в хола Виктор Ефимич, който бе довел сиромашкия гръцки поп с кирливото расо и гладни очи. На улицата чакаше разнебитена катафалка с дръгливи коне, а до нея стоеха мършав, подобен на попа клисар и две момчета, от които едното държеше кръст, а другото — избеляла хоругва. След малко пристигна файтон с небоядисан и набързо скован ковчег. Попът и Виктор Ефимич не можаха да намерят по-добър, дори след като обиколиха няколко магазини и уверяваха настойчиво, че се касаеше за погребението на богат и знатен човек. Ковчегът бе скован от стари, полугнили, но наново рендосани дъски.

Когато пренасяха мъртвеца в катафалката, Ирина изпита облекчение, задето най-сетне щеше да се отърве от зловонния труп. А същото облекчение изпитаха Костов, Кристало и гръцкият лекар в стаята на Аликс, а може би и съседите, тъй като непоносимата миризма на трупа стигаше и до техните прозорци. Дори след своята смърт генералният директор на „Никотиана“ продължаваше да трови въздуха на живите.

Погребалното шествие се отправи бавно към гробището. Най-напред тръгнаха двете деца, носещи кръста и хоругвата, зад тях свещеникът, размахвайки кадилницата и пеейки мрачно за мъртвеца, а после катафалката, теглена от дръгливите коне. След нея закрачиха Ирина и Костов. Експертът водеше вдовицата под ръка и бе поставил на ревера си само ивица креп, защото нямаше време да се преоблече в черен костюм. Най-отзад креташе вехтият файтон, който докара ковчега и в който сега седяха Виктор Ефимич и клисарят — единствената публика, която придружаваше останките на генералния директор на „Никотиана“. И в цялата процесия имаше нещо грозно и тъжно, което се засилваше от гъгнивото пеене на попа, от жегата, от праха и от лазурното небе, на което сияеше убийствено слънце. Погребалното шествие мина през площада — пуст и нажежен в тоя час на пълно безветрие, когато нито от морето, нито от сушата не полъхваше вятър. Магазините бяха затворени, а в сенките се изтягаха и прозяваха кучета. От време на време някой минувач прекосяваше улицата и се изгубваше бързо, сякаш се боеше от жегата, от пустотата или от нещо друго. Градът бе тих и в същото време тревожен. Само носовото пеене на попа и сребърният звън на кадилницата отекваха мрачно в тишината. Шествието отмина площада и зави по главната улица. И тук магазините бяха затворени, а от паважа и безлюдните тротоари се издигаха струи нажежен въздух. След малко от горния край на улицата се зададе български патрул от шестима войници с каски, с къси панталонки и червени ленти на ризите. В казармата беше извършен безкръвен бунт. Войниците просто бяха сменили началниците, но запазили дисциплината, а това показваше силата на партийните ядра, които действуваха в казармата. Те държеха властта, за да я предадат на червените гръцки отреди от ЕАМ, а не от фашистките банди, които се готвеха да избиват българи. И в това те намираха помощ от грамадната маса гръцки тютюноработници. Войниците бяха придружени от цивилен с каскет и червена лента — очевидно местен човек. Когато патрулът се изравни с катафалката, Костов попита:

— Какво става, момчета?

А един от войниците вдигна юмрука си и отговори:

— Смърт на фашизма!… Да живее народът!… Вие сте българи, нали?

— Да.

— А кой е умрелият?

— Един търговец.

— А вие какви сте?

— Негови близки.

— Добре!… — Гласът на войника не бе враждебен, но звучеше строго. — Погребете го по-скоро и тръгвайте за България.

Те не узнаха, че десетина видни шмекери от града бяха станали за една нощ комунисти и земеделци, че Баташки бе сменил меката си шапка с каскет, обръщаше се към всички с „другарю“ и като признаваше разкаяно заблужденията си по отношение на германците, разправяше наляво и надясно кой какви партиди е продавал на Немския папиросен концерн.

Те не узнаха всичко това, както и много други по-големи и по-малки драми, които се бяха случили в града. Но и да бяха узнали, нямаше да се развълнуват, защото в изчерпаните им от живота сърца царуваше само печал и студенина.