* * * * * 
                                       НО НЯКОИ НЯМА ДА МЪЛЧАТ - Роси Антов;



                                   ТОВА ЩЕ ГО ПУСКАМ ВСЯКА ГОДИНА,
                                                ДОКАТО СЪМ ЖИВ.
                                              НА ВСЕКИ 26 АПРИЛ.

Днес ще ви разкажа една история. В нея няма нито една дума, която е лъжа. И ви моля да я споделите. За да я чуят и тези, които никога не са живели при социализма. И да разберат истинското му лице. И братската руска любов да разберат.

Годината е 1986. Студент съм в Свищов. На 22 април се ражда големият ми син. Изписват ги от болницата на 30 април. Носят се някакви слухове за гръмнала атомна централа, ама само слухове. Аз и колеги организираме грандиозно посрещане. Стенли отговаря за салатата от марули. Домати през април нямаше. НЯМАШЕ.
Гибона купи виното и ракията от македонската махала. Хубаво вино и ракия НЯМАШЕ.
Друг отговаряше за мръвките, трети за бирата, четвърти за скарата. И на първи май сме на поляната пред седми блок. Търкаляме се в тревата, мезим с марули и се кефим на прекрасната пролет.

Млади сме. Не вярваме на слухове.

Празнуваме, че на света се е появил първородният ми син. Преди 3 дни същото магаре стана на 37. Мъж и половина. Но...
Винаги има едно "но".

Братовчед му, който се роди малко преди него остана на три. Завинаги.

На три. Братовчед ми чува слухове, че има радиация. И почват да купуват краве мляко. Пак по слухове. Било безвредно. И го хранят. Било чисто. Няма кой да им каже какво и как да го правят.

По телевизията даваха парадите на победите. Първи май.

Девети май... И победителите на трибуните. Ядящи храни от Австралия. И когато детето почна да тича и радва на света, радвайки всички, разбраха страшното. Левкемия. Докторите няма как да помогнат. Остават врачките.

Стигат до баба ванга. Тя казва:
- Не се притеснявайте!Това е божие дете.
Нали се сещате, че е безпогрешна. Ако оцелее, го е запазил бог, защото е негово дете. Ако умре, бог го е прибрал, защото е негово дете.
Мразя врачките!
А ние гледахме и се молехме за чудо. Представям си какво е било на най-близките му. Тези, които всеки ден са били до него и то да тях. Тригодишно дете да си отиде. И се обвиняваха. За кравето мляко.
За дъжда.

.. За всичко. Отиде си на три годинки. Тодор се казваше. На дядо си. Както е спал. До баба си. Тихо. В съня си.

Тригодишен. Заради мълчанието и лъжата. На Тодор Живков.
На СССР. На социализма.

На системата, която днес някои я хвалят, че билетът за рейса е бил 6 стотинки. И са живели спокойно.

Това исках да ви кажа.

И ще се радвам, ако го чуят повече хора.

Докато тогава някои живееха спокойно, други умираха спокойно. На три години. В съня си. Гушнали баба. Заради мълчанието.

Мълчанието, което убиваше. И ще продължава да убива.
Докато мълчим. Защото забравихте.
И лъжете децата, че сте живели спокойно и е имало всичко. Едно време.

Едно нещо имаше тогава. Мълчание и лъжа. Това е.

А Тошко остана на три години. На три. Завинаги... На три.


И накрая искам да ви попитам. Колко трамвайни билета и колко кила наденица струва животът на едно дете. Само на едно. Тригодишно.

пп. Бях на погребението.

Няма нищо по-страшно от това, да спуснат малък ковчег, в малък гроб.
А по долу вижте как лъжеха!

                                            ДАНО ГОРЯТ В АДА!
           / Клик върху снимката ако искаш да прочетеш оправданието на "друзята" /




                                                                          * * *  

... ноо, последиците не.

Подсетих се от един кратък репортаж за Чернобил по новините на НОВА ТВ.

Подсетих се и от факта, че години наред ни се вменява какви "боклуци" ни поредлагат веригите /западните/, кемтрейлса, американските лаборатории и редица още концпирации.

... Само за това което реално сме преживяли не се сещаме ... или нечия пропаганда не ни оставя да се сетим.

Не съм чел скоро по-разстърстващо послание. Става ми жал за детенцето и за нас си... Докато сме живи ще помним, колко долен беше българският комунизъм и тогавашнният елит, който е и днешен и ще се опитваме да го махнем..., по какъвто и да е начин или ще завещаем на наследниците си да се опитват и те да го махнат. Тези изроди, да бъдат проклети до края на последния им наследник, се молим Богу!

През 1986 година също бях студентка и нещата някак си преминаха почти несъзнателно.
По-късно , когато вече бях семейна и работех, колежка ми разказа такава история. Тя е в майчинство с малко дете. В квартала с други деца си играят в пясъчника. Край тях минава военен, някакъв чин. Вижда децата и уплашен почва да ги вади от там. Просто казва на майките да не ги пускат там. И толкоз. Предполагам му е било забранено да говори. Около 1996 година, съпругът ми изкара някаква плевмония в болницата. Тогава също смятаха, че това са последици след 10 години.

И всеки път, когато някой говори, колко загрижени са били комунистите за народа, тази история ще стреля в тях. А и в по-късни времена поведението им говореше тъкмо обратното.

1986 г бях на международна бригада в Братислава и си спомням, че поляците сочеха с пръст украинската група и викаха: Чернобил, Чернобил...Което ме навежда на мисълта за нелепостта на Лъжата...Какъв е смисълът от нея? Досега нямам отговор.

То и сега руската пропаганда има подобно поведение...И пак няма смисъл....

Трябваше цялата висша номенклатура на "Б"КП воглаве с живков да лежат в затвора. Престъпници! Трябваше, ама не би!!!

Ако някой ми каже, че е нормално в 4 съседни блока да има 6 деца с увреждания, като три!!!! са само в един вход, а родителите им са по-млади от мен с по 15-20 години...
Не затвор, не. По един куршум в тила и толкова!

... за първи път се замислих след смърта на синът на мой приятел и съсед две-три години след събитието ... По точно, баща му ме накара да се замисля най-малкото, че децата ни бяха набори.
По-късно пак се замислих когато зчестиха случаяти на т.н. "скоротечен рак" обикновено на кръвта или коститена хора били деца, тинейджъри и съвсем млади хора по времето на събитието, хора които буквално за месеци си "отиваха" млади, енергични и дени, незлоупотребяващи с алкохол и цигари, или други вредности.

Поредният случай е, млад мъж връстник на дъщеря ми и израснал пред очите ми, който си отиде преди година и половина.

Абе, като се замисля поне за десетина такива случая се сещам...